— О, да — това са такива уайти, които могат да помнят и неща, дето… Ох! Да си призная честно — Писмир изглеждаше потресен, — аз си мислех, че това е само легенда. Мислех си, че туноргите са чудовища.
— Да, това си е само легенда. Което не означава, че тя не е вярна. Правилата не важат за мен. Те са си правила и нищо повече. Не е задължително правилата винаги да важат… те не винаги важат. Не че ме е много грижа за градовете. Ала всички тези катастрофи и разрушения навред по Килима… Това коване на бронз, потъпкване на праха…
Тя разтърси глава.
— Не. Това не бива да става. Утре ще отидете в Уеър преди Моулите да са напуснали Джеопард. Ще има битка. Вие трябва да победите. Няма да ви кажа как. Ала трябва да победите. Междувременно, тази нощ можете да преспите тук. Не се страхувайте. В моя дом не идва никой, когото не очаквам.
— Не — обади се Бейн. — Аз трябва да знам: ти защо ни помагаш? Уайтите помнят всичко, което се е случило и ще се случи. Ала не го казват. Ти с какво си по-различна?
Кулейна наклони глава на една страна.
— Чуваш ли ме? — настоя Бейн.
— Чувам те. В момента си спомням какво ти отговарям. Да, сега си го спомних. Съществуват толкова много, нали разбираш, толкова… — тя се изправи и се поотдалечи от тях. После се обърна. — Писмир трябва да го знае. Понякога, много, много рядко, толкова рядко, колкото се срещат и снарговете-албиноси като моя, се ражда уайт, който е различен, толкова различен от другите уайти, колкото те от вас. Нали разбирате, ние помним… всичко.
— Всеки уайт го помни — подхвърли Бейн.
— Не — възрази Кулейна. — Те помнят само онези неща, които ще станат. Ние помним и нещата, които биха могли да станат. Аз помня и какво ще стане, ако не победите. Знам всички вероятности. Когато едно нещо стане, не стават милион неща. Аз ги изживявам всичките. Помня и как побеждавате, и как губите. Помня ликуването на Моулите, помня и вашето. И двете за мен са истина. За мен и двете са се случили. Уайтите, моите братя и сестри, помнят само нишката на историята. Ала аз помня и всички онези нишки, които никога не се втъкават в нея. За мен всички възможности са истински. Аз живея във всичките.
— Ама защо? — упорстваше Бейн.
— Все някой трябва да го прави. Инак те никога не биха могли да се случат.
Тя пристъпи в сянката. Чуха гласа й. Сякаш идваше нейде много, много отдалеч.
— Нищо не се случва задължително. Историята не е нещо, което изживявате. Тя е нещо, което вие създавате. Едно решение. Една личност. В нужния момент. И най-най дребното нещо може да промени нещата. Всичко може да се промени.
Гласът заглъхна. След малко Бейн се вдигна на крака — чувстваше се много по-тромав — и надникна в сенките.
— Отиде си.
— Чудя се дали изобщо може да се намира само на едно място — рече Писмир. — А сега какво ще правим?
— Лично аз смятам да спя — рече Глърк. — Не знам за тебе, ама за мене беше тежък ден.
Бейн се буди на няколко пъти с мисълта, че чува крясъци и трясъци във вятъра, ала щом наостреше уши, те заглъхваха.
Писмир сънува сън. Видя косми, прекършени и наведени, все едно клатени от силен вятър, и сиянието на десет хиляди очи — зелени, червени и бели, и силуета на Кулейна — вятърът дърпаше косата й, а тя скиташе сред изпълнения с шум мрак и изживяваше всичко, което би могло да бъде, и ще бъде, и е било.
Глърк сънува стройни тела, промъкващи се пъргаво през шубраците. Преминаха и след тях Килимът сякаш оживя. Като цопване в чаша — вълничките се разбягваха все по-надалеч и ставаха все по-големи. Дълбоко в подземните пещери се будеха с вой спящи чудовища. Съзря Тимбрул, простиращ се далеч зад Лакоолм — огромен сребърен купол. Видя сиянието край уайтите — копаеха лак в Лакоолм, а из пещта им извираха пламъци.
В съня си той се носеше сред нощните косми като дух, и най-накрая стигна Безкрайната Плоскост. Килимът изведнъж свърши, а от бреговете му нататък се простираха безкраят и безначалието на Плоскостта. Огледа се за косми, ала нямаше — само плоскост без начало и без край, а самотният вятър подмяташе вълма прах. Кулейна стоеше до последния косъм, а робата й плющеше във вихъра.
Глърк се сепна и се надигна. Бе утро. Жълтата светлина изпъстряше полянката и космите сияеха под нея като бронз. Брокандо още спеше. Останалите тихо си приказваха.
Само един поглед му бе достатъчен.
— Не са точно сънища — обясняваше Писмир. — Онова, дето сме го сънували, не са точно сънища. Тя живее всичките си животи наведнъж, а ние сме уловили тяхното ехо…
— Аз видях как Кулейна върви през килима — обади се Глърк. — Май и Снибрил видях.
— Аз пък — Земите на Черджето пред Камината и огъня в небето — сподели Писмир.
— Какви ли не същества имаше… — додаде Глърк.
Брокандо се преобърна и отвори очи. Вслуша се за миг и кимна.
— Аз пък бях отново в Земята на Високата Порта. Там имаше една пещера с купол, а под купола — бронзов трон, на който седеше един вортгорн. Беше с жълта брада и с корона. А пред него стояха два моула, и, кълна ви се, единият беше Гормалийш! Смееха се! После единият сграбчи короната, ала онзи вортгорн си седеше и си подпираше брадичката — ни мръдна, ни гъкна.
— Стагбат ще да е бил, техният крал — рече Глърк. — Подслушах какво си говореха вортгорнските стражи. Моулите се появили един ден след като Фрей ударил наблизо и рекли, че Фрей бил някакво думийско оръжие. Казали и че ще им бъдат съюзници. Сега, естествено, те командват.
— Фрей не можеш го обузда — рече Писмир. — Ама пак ви повтарям, той е природно явление!
— Те винаги ни напипват слабите места! — изсумтя Глърк. Погледна мълчащия Бейн.
— Ами ти какво сънува?
— Сънувах… Сънувах… — подхвана Бейн и сякаш изведнъж се събуди. — Нищо не сънувах. Спах добре. Нямаше и помен от Кулейна. Поуните си бяха там.
— Мислят си, че животът ще стане интересен — рече Глърк. — Докато Поуните работели за Вортгорните, разни хора идвали да им четат разни истории и тям подобни. Колко ли ще да е мъчно — да имаш мозък, пък да нямаш ръце да правиш разни работи…
— Я по-добре да потегляме за Уеър — намеси се Бейн.
— Мисля, че нямаме друг избор.
— Избори да искаш — обади се Писмир. — Само дето ни се налага да изберем именно да тръгнем за Уеър.
Глърк оседла Акретонг.
— Интересни времена се задават — мрачно промърмори той.
Бейн огледа за последен път захарната поляна.
— Тя… тя е тук някъде.
— Тя е навсякъде — обади се Писмир. — Навсякъде, където трябва да се направи някакъв избор.
Погледът на Бейн бе абсолютно отнесен.
— Какво ли е… да знаеш всичко, което би могло да се случи?
— Ужасно — отвърна Писмир. — Давайте сега да тръгваме. Ей, Бейн? Казах, давай да…
ГЛАВА 14
След бурята Снибрил поведе група за издирване. Пресяха развалините като през сито. Слязоха в Подкилимието, навързани един за друг, и крещяха имената на загубилите се. Нищо не откриха.
Ала, както би изтъкнал Писмир, да не откриеш нищо е по-добре, отколкото да откриеш… нещо си.
После се натъкнаха на следите през онази отдалечена полянка. Много животни бяха минали оттам. На Снибрил му се струваше, че и някой друг ги е следил — ето, тук си беше полегнал за малко в шубраките… ала всичко бе застлано с прах и разбутано от бурята, та беше трудно човек да е сигурен. Следите, както се
