— Ние? Уайтите? Да се бием?!
— Че нали току-що това правехте.
— Да, ама знаехме, че ще загубим…
— А какво ще кажете пак да се биете, ала с надеждата да победите? — Снибрил се обърна към приближаващия ги Мунрунг, понесъл на ръце уайтско момиче.
— От нашите е мъртъв Гердиан, също и един дефтмен — рече мунрунгът. — И един уайт. Ала тя е жива… все още.
— Това е Дерна — изхриптя Атан. — Тя ми е… дъщеря. Май е мъртва. Всъщност… Трябва да е мъртва…
— Имаме разни лекарства — тихо говореше Снибрил. — Пък, ако искаш, можем още сега да я погребем…
Той погледна изчаквателно майстора на пещта. Беше бял-пребледнял.
— Не… — почти прошепна той.
— Хубаво. Щото и без това нямаше да го направим — оживи се Снибрил. — А после идвате с нас!
— Ала аз не… не знам… не знам какво ще стане по-нататък — затюхка се уайтът. — Не го помня!
— Вие се присъединявате към нас и заедно отиваме в Уеър — подсказа му Снибрил.
— Не мога да си спомня какво ще се случи по-нататък!
— Присъединявате се към нас — повтори Снибрил.
По лицето на Атан се разля облекчение. Изведнъж той сякаш полудя от щастие — като дете, току-що получило нова играчка.
— Така ли?
— Че защо не? — рече Снибрил. — Все ще е по-добре от това да си умрял…
— Ама това е… Туноргите така мислят — рече Атан. — Бъдещето е бъдеще, а не… не… — той се поколеба, объркан — ама… ама то май не е така, а? Бъдещето би могло да бъде всякакво и най- различно.
— Избери си едно за тебе — рече му Снибрил.
— Но Съдбата…
— Съдбата е нещо, дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От собствен опит го знам.
Той се ослуша — бе доловил плах звук, достатъчно плах, че да не може да го долови никой друг освен ловец, чийто живот зависи от това дали долавя леките шумове. За миг му се стори, че съзря сред сенките някаква бяла фигура, която му се усмихваше. После тя изчезна.
Гердиан бе погребан сред космите заедно с храбрия дефтмен Парлеон, син на Леондо, убит от снарг, и с мъртвия уайт.
Останалите уайти се скупчиха встрани и Снибрил дочу, че се карат. Ала знаеше, че е спечелил. Те вече си нямаха бъдеще. Трябваше да приемат онова бъдеще, което той бе дал на Атан. Не бяха свикнали самички да си го създават.
От последния горещ лак отляха мечове и накрайници за копия и ги струпаха така, че опърпаната войска да може да си избере оръжие; и щом тя потегли, тръгнаха и те, зарязали каруцата си самичка и студена.
Милиони пъти уайтите губеха и ги изтребваха. Но това ставаше някъде другаде, в някакъв свят, който можеше и да съществува някъде. А сега те бяха живи. А това нещо е известно като Историята и тя се пише само от живите.
ГЛАВА 16
Поеха по тесни пътечки, лъкатушещи сред разрасналия се гъстак. На места огромни паднали косми бяха препречили пътя. Прахолякът и мъховете растяха нагъсто, задушили пространството между космите, така че можеха да се придвижват само като правеха просеки сред дерящите и бодящи шубраци.
Веднъж сред една гъста туфа оранжеви косми нещо изфуча от заплетения гъсталак и се заби в ствола на един косъм, досами главата на Снибрил. Беше копие.
Някаква сянка профуча сред космите над тях и се гмурна сред лишеите, а дефтменските стрели свистяха покрай нея като Химетори. Никога не разбраха какво беше това, макар че би могло да има нещо общо с факта, че малко по-нататък попаднаха на град.
Този град го нямаше на никоя карта на Килима. Бяха вървели известно време по обраслите му улици, без да осъзнават, че това са улици, докато най-накрая не се натъкнаха на статуите. Ситни цветчета от син прах ги покриваха, а навсякъде край тях бе плъзнал мъх, ала те все още стояха, възправени сред своя изгубен град. Бяха четирима крале; дървени корони кичеха дървените им глави, и всеки от тях сочеше с ръка четирите различни посоки на компаса. Нозете им тънеха в папрат, а сред сгърчените им ръце и дървените гънки на одеждите им се бяха заселили дребни гадинки.
Покрай тях — ако знаеш какво да търсиш, то си личеше по начина, по който растяха космите и бяха натрупани могилите от прах — се бе ширнал градът. Вековете бяха надвиснали над него като дим. Гъсти косми бяха избуяли сред развалините, прах застилаше улиците. Мъховете и ластарите си бяха свършили работата — бяха порутили зидовете и проникнали във вътрешните стени. Бубулечките чоплеха съборените порти. Прашецът от цветовете на космите блестеше.
— Познавате ли това място? — попита Снибрил.
Никой не го знаеше. Дори и Атан никога не бе и чувал за него.
— Градовете понякога се изгубват — рече той. — Хората ги напускат. Израстват косми. Обрастват пътищата.
— Като гледам тези статуи, май са мислели, че тоя град ще е вечен — рече Снибрил.
— Ама не е — отсече Атан.
А сега тях ги няма — помисли си Снибрил. — Или са останали само неколцина и ловуват около руините на своя град. Никой не знае нито кои са били те, нито с какво са се занимавали. Никой не помни името им дори. С нас това не трябва да се случва.
Уайтите сега не бяха много приказливи. Сигурно за тях е също като да си сляп — помисли си Снибрил. — Ние сме си свикнали да не знаем какво ще ни се случи, ама те…
Два-три часа по-късно стигнаха един Думийски път. Той беше бял, настлан с разцепени косми, наредени ръб до ръб. На всеки неколкостотин ярда бе забучен косъм с изрязан върху него пръст. Всички пръсти сочеха към Уеър.
Известно време яздиха по този път. Тук-там той се бе разместил — където Килимът бе мръднал — и се наложи да заобикалят през космалака.
Точно така се натъкнаха на легиона — или поне на останките от него. Покрай пътя бяха насядали и налягали Думийски войници. Някои спяха. Други бяха ранени.
В Трегон Марус той беше виждал много войници, ала те просто стояха на пост. Тези изглеждаха напълно разбити, униформите им бяха разпарцаливени, нерядко покрити с кървави петна.
Когато Снибрил мина покрай тях, повечето не си направиха труда да го погледнат. Ала онези, които си направиха този труд, съзряха дефтмените и взеха да ръчкат колегите си. Един-двама дори се протегнаха за мечовете си.
И дефтмените се размърмориха. Сгъстиха редици и замятаха към Думийците подозрителни погледи.
Снибрил се извърна на седлото си.
— Да не сторите някоя беля, ей! — скара им се той.
— Че защо не? — обади се кисел глас сред дефтменските редици. — Тия са думийци!
— По би ви харесало да са моули, а?
Той подкара Роланд към група войници, насядали върху един повален косъм.
— Къде е вашият водач?
Думиецът го изгледа отгоре додолу.
— Нямаме си — отвърна той. — Генерала го убиха.
Мълчание.
— Предполагам, че ни се чудите кои сме — наруши мълчанието Снибрил.
