— Мислих си за всичко това — рече Глърк. — Там са двеста души Мунрунги и три хиляди дефтмени, те са заедно, и всичките са добре въоръжени, и… от НАС имали нужда, казваш? В племето имаме доста свестни момчета… А и Снибрил е с тях… не е ли?
— Ъъ… Надяваме се — рече Брокандо.
— Добре тогава. А и твоите хора знаят да се бият. Тук сме четирима, сред непозната земя, а наоколо гъмжи от врагове… Май те ни трябват на нас. Както и да е, трябва да се срещнем с Кулейна.
— Ама тя нали ти го е разказала. И точно тъй си стана — обади се Брокандо. — Можем да й кажем „благодаря“ и някой друг път…
— Не — прекъсна го Писмир. — Ако Глърк е прав и тя му е разказала нещо, което си спомня от бъдещето, и ние не отидем… тогава, де да знам, може да се случи какво ли не. Цялата тъкан на Килима ще се навие на руло, или пък кой го знае. Ще е най-лошото, дето би могло да се случи където и да било.
— По-лошо от… — понечи да се намеси Брокандо.
— По-лошо от всичко, дето изобщо можеш да си го представиш!
Всички се замислиха над това.
— В такъв случай, тя трябва да ти има голямо доверие — рече Бейн.
През останалата част на деня Поуните продължиха да вървят. Четиримата на гърба на Акретонг или дремеха, или безмълвно надничаха към удължаващите се сенки. Но през повечето време всеки бе зает със собствените си мисли.
Под краката им избуяваше все по-изобилен прах, сред който бръмчаха и щракаха невидими малки създанийца. а сред ябълковозеления мъх, стелещ се на щедри волани високо горе, растяха цветя, мъхови цветя, по-големи от човек, с венчелистчета, проблясващи в хиляди нюанси на зеленото — от маслинено до бледорезедаво, и мирисът им изпълваше въздуха и имаше вкус на зелено.
— Ей-това е много интересно, вижте — рече Писмир и се надигна. От един час насам някой за пръв път проговаряше.
Той млъкна и впери поглед отвъд полянката. Всички поуни обърнаха глави натам.
— Такова нещо не можеш често да видиш — додаде той. И другите погледнаха натам, накъдето сочеше.
Сред зеленината в далечния край на просеката в тях бе втренчило угрижен поглед едно диво прасе. Щом всички го зяпнаха, то припряно се дръпна в храстите. Космите запукаха като съчки.
— Че какво му е интересното? Прасе като прасе! — изсумтя Бейн.
— Да, ама кафяво — отбеляза Писмир. — А трябва да е зелено. Почти всички диви животни в Килима приемат цвета на космите, сред които са родени. Защитна окраска.
— Може пък да се е заблудило… — рече Бейн.
— Не е — ухили се Глърк. — Нещо го е довело тук. Почти стигнахме. Направо ще се шашнете. Ама наистина!
Поуните завиха и си запроправяха своя пътечка. Докато си пробиваха път през гъстата папрат, цели стада дребосъчета бързо се разбягваха пред тях. Бяха с всички цветове на Килима. А после Поуните навлязоха във…
Космите се бяха сбили нагъсто покрай една широка поляна и отразяваха мекото сияние на онова нещо в средата й.
Това бе един недокоснат от никакво сечиво захарен кристал. Висок колкото Кристалния Дворец в Джеопард, по-бял от кост, кристалът хвърляше студени отблясъци сред зеления полумрак. Събираше всичката светлина, която се процеждаше през гъстия прахталак, а вътре в прекрасния му куб танцуваше бяло пламъче. На места сияеше като лак и отразяваше муцуните на скупчилите се край него същества.
Там имаше прахозайци и нишковръти от всякакви цветове, цяло стадо прасета, дълговрати сорати, търпеливи тлъсти тромпи, громпайпъри, щуращи се насам-натам кози с вити рога и същества, които дори и Писмир не можеше да разпознае: нещо люспесто с шипове по гърба и длъгнеста твар, която май освен крака нищо друго си нямаше. Полянката ехтеше от звука на… хиляди ближещи езици.
Акретонг и стадото му се втурнаха напред и почти изхвърлиха Глърк и останалите от седлото. По- ситните същества бързо се замятаха встрани, за да им направят място.
— Това е… прекрасно! — прошепна най-сетне Брокандо. Бейн стоеше зяпнал и опулен. Дори и Писмир бе смаян.
Те се смъкнаха долу на земята и плахо доближиха гладката повърхност. Животните си ближеха захарта и хич не им обръщаха внимание.
Глърк откърти с ножа си парченце и взе замислено да го гризе.
— Близни си — подхвърли го той на Бейн. Бейн отхапа предпазливо.
— Захар… — рече той. — Само веднъж съм я вкусвал досега. Долу край Земите на Черджето имаше един кристал. Императорът я приемаше в много малки дози.
— Като меда е, ама по-различно — рече Брокандо. — Ами откъде се е взела тук?
— Също оттам, откъдето и Пясъчникът, и Солта, и Пепелта. Отгоре — поясни Писмир. — Толкова знаем, и нищо повече.
Те инстинктивно вдигнаха поглед към разстлалите се косми.
— Е, както и да е, поне обядът ни ни чака — наруши тишината гласът на Брокандо. — Само си избирайте — пържен тромп или печен громер. Нищо чудно, че са от всякакви цветове. Това нещо тук ги привлича отвсякъде. Ама да ви кажа — добави той, — май не е много редно да ги убиваш, като не те гледат.
— Тогава пусни ножа си — обади се нов глас.
Писмир се задави със захарта.
Малко по-надалеч се бе появила фигура. С висок ръст и с изящно уайтско лице, тя изглеждаше призрачна в светлината на кристала. Имаше дълга и гъста бяла коса — трудно беше да се каже къде свършва косата и къде започва дългата безформена роба. Беше млада, но помръднеше ли, изглеждаше ту стара, ту на средна възраст. Времето преминаваше като сянка през лицето й. В едната от ръцете си държеше за нашийника бял снарг, който заплашително размахваше опашка.
— Хъм — рече Глърк. — Това е Кулейна.
Уайтката се доближи до тях и потупа Акретонг по хълбока. Поунът изви дълъг врат и впери очички в Кулейна. После коленичи непохватно и положи глава на земята.
Кулейна се обърна и се усмихна. Сякаш цялата поляна се усмихваше заедно с нея. Промяната беше много рязка и драматична.
— Та, ето ви и вас — рече тя. — А сега трябва да ми разкажете приключенията си. Знам, че точно така и ще направите, защото си спомням, че го направихте. Елате с мен. Там има ядене.
Домът на Кулейна се намираше на другия край на полянката — или един от нейните домове. Не беше нищо повече от изтъкан от прах навес, опнат върху няколко пръта. Нямаше ни стени, ни врати, нито пък ров или ограда да я пазят нощем; нито се виждаха следи от огън. Над навеса висеше огромно гнездо на Химетори. Тварите кротко събираха прашец и дремеха наоколо.
Щом Глърк и останалите ги доближиха, те зажужаха ядно и се издигнаха над гнездото в бесен рояк. Четиримата приклекнаха и закриха лица с ръце; най-накрая Кулейна подсвирна.
Създанията послушно се втурнаха над главите им към дома си сред космите. Глърк мерна дългите им остри жила.
— Изпрати ги обратно! — прошепна припряно Брокандо. — Само им свирна, и веднага я послушаха!
На пода под навеса имаше купчина плодове и няколко паници, пълни със зелена течност.
— Това и преди съм го ял — обади се Глърк. — Мъзга от зелени косми. Веднага те оправя!
Седнаха. Писмир се размърда неспокойно и Кулейна му се усмихна.
— Я си кажи какво мислиш — подкани го тя. — Спомням си, че го направи. Няма как да не го кажеш.
— Уайтите не трябва да разкриват на хората бъдещето! — изстреля Писмир. — Това всеки го знае! Те никога не го разкриват! За хората е твърде опасно да знаят какво ги чака! Всичко това е…
— Спомням си, че точно тук те прекъснах — обади се уайтката. — Да, знам правилата. Те са точно това — правила и нищо повече. Чисто и просто правила. Писмир, аз не съм досущ като останалите уайти. Да си чувал някога думата… тунорг? Знам, че си я чувал.
