са били просто малко племе, което живеело в съседство. Изкатерили се горе, и оттогава вече почти не слизат долу.

— Ами Моулите какво търсят там?

— Не ми се мисли — рече Писмир. — Вярно, Вортгорните не са най-големите умници на тоя свят, ала никога не съм ги смятал за зли.

Платформата продължи да стърже стената и най-накрая рязко спря. Пред тях изникна бронзова порта — бе издигната отгоре върху стената. Точно над нея тежки подпори крепяха скрипците, които вдигаха и сваляха платформата. Бяха облицовани с бронз и обковани с шипове. Портата бе също цялата в шипове, а решетката й — даже още повече. А под тях — далече, далече под тях — бе Килимът.

— На тях май им харесва да са си самички — рече Бейн.

Гормалийш просъска отзад:

— Хвърлете сетен поглед към свидния ви Килим. Не ще го видите нивга веч.

— Ах, че мелодраматично — обади се Писмир.

— Така си мислиш… — рече Гормалийш.

Последната дума премина в скимтене. Брокандо бе забил зъби в крака на моула.

Хленчейки от гняв и болка, Гормалийш вдигна дефтменския крал над главата си и се втурна към парапета. После го смъкна долу и се ухили.

— Неее — проточи той. — Не. Защо? Много скоро ще ти се прииска да съм те хвърлил. Ако те изхвърля сега, това би било милост от моя страна. Пък нещо хич не съм милостиво настроен…

Той пусна разтреперания Брокандо и точно тогава решетката се издигна.

Моулите замаршируваха към Земята на Високата Порта. Писмир съзря обширно метално плато, покрито с неща, които отдалеч приличаха на хълмове. Докато вървяха, и от двете им страни се точеха клетки с решетки от дебели пръти. Вътре имаше снаргове. Дребни кафяви снаргове от земите край Дървената Стена, червени снаргове от западните краища, черни снаргове с дълги-дълги зъби. Без значение на цвета, в ума на всичките се въртеше едно-едничко нещо. Когато пленниците минаваха край тях, те се хвърляха към решетките.

Вървяха ли, вървяха. Имаше и зали за обуздаване и обучение на снаргове. А по-нататък се заредиха пак клетки — по-големи от снарговите. А вътре имаше… странни-престранни същества.

Бяха огромни. Телата им бяха тлъсти като бъчви, а отгоре им стърчаха нелепи крилца; имаха тънки, дълги шии, върху които бавно се поклащаха глави и ги следяха с поглед. На отсрещния край стърчаха опашчици. Краката им като че не бяха достатъчно дебели, че да ги държат. О, не че не бяха дебели — ала такова огромно нещо би трябвало да има крака, дебели като косми.

Едно от съществата промуши глава през прътите и погледна надолу към Писмир. Очите му бяха огромни, ала ясни и по странен начин интелигентни, а над тях се въсеха огромни рошави вежди.

— Поун! — възкликна шаманът. — Това е поун! От далечния изток, чак оттам, където ресните докосват Пода. Най-едрите същества на Килима. О, ако си имахме няколко такива под наша команда…

— Тия май са под моулска команда, като гледам — обади се Бейн.

Поунът го проследи с поглед.

Стигнаха ръбестите метални хълмове и влязоха под тъмен свод. Вътре ги поеха други, по-мургави моули.

Навлязоха в лабиринт от тунели. „Дум! Дум!“ — отекнаха чукове. Подминаха ги, навлязоха по-навътре и най-накрая стигнаха до слабоосветена зала с многобройни врати по стените. Отвориха една и ги блъснаха вътре.

Докато се търкаляха по влажния под, зад решетките се появи ухилената физиономия на Гормалийш, осветена от червената светлина на факлите.

— Насладете се на гостоприемството на нашите зандани, докато все още имате възможност. Скоро ще се отправите към мините. А там не ще има сън за вас. Ала и Фрей няма да ви застрашава!

— Ама те защо говорят така? — зачуди се Писмир. — Мелодрама и половина. Направо се шашнах, че не добави накрая и „хррр-хррр-хррр“.

— Гормалийш! — викна Бейн.

Моулът се появи.

— Да, низка измет?

— Низка измет! — тросна се Писмир. — Тоя има въображение колкото самун хляб!

— Когато се измъкнем оттук, ще те открия и ще те убия — рече Бейн със съвсем нормален тон, сякаш си бъбреха. — Смятах, че е редно още сега да ти го кажа. Не ми се ще да ми разправяш после, че не съм те бил предупредил.

Гормалийш отстъпи назад.

— Заплахата ти ме изпълва единствено с презрение. Хррр-хррр-хррр!

Писмир кимна ухилен.

— Знаех си, че рано или късно ще си го каже! — измърмори той под носа си.

Лежаха сред мрака и се вслушваха в далечния трясък на чуковете.

— Значи, това били мините — обади се Брокандо. — Значи, тук са докарвали моите хора. Метал да копаят.

— Тъй като слушам, не ще да са били само твоите — подметна Писмир.

Той лежеше вторачен в тъмното и се чудеше какво ли прави Глърк. Онази сянка може и да му се беше привидяла. А пък Снибрил… е, може пък наистина да е успял да изскочи, преди да рухне покривът…

Събуди ги грубо ръчкане с пика.

На вратата стояха двама моули и се хилеха срещу тях.

— Тия тримата са за мините, а?

— Тъй! — изръмжа някой отвън. Писмир наостри уши.

— Тоя е малко дребничък, а пък онзи, другият — изкуфял дъртак. Ама хайде да употребим първо дъртите, а?

— Я ги дайте да ги видим — чу се глас отвън.

Моулите сграбчиха пленниците и ги вдигнаха на крака. Огледаха ремъците, с които бяха вързани, а после ги избутаха в мрачната стая. Там стоеше вортгорн в бронзова броня — страховита гледка сред полумрака.

— Ей, вие, тъпоумни изроди! — изръмжа той на моулите. — Я вижте как са вързани! Ремъците ей-сега ще им паднат! — Той пристъпи напред и сграбчи Писмир за ръцете. Старецът се вгледа в кафявите очи — определено му бяха познати отнякъде. Едното око му намигна.

— Ама ние специално ги свързахме! — възмути се единият моул.

— Тъй ли? Я го огледайте тоя тогава!

Двамата моули се плъзнаха напред и застанаха от двете страни на вортгорна.

— Стегнати са като… — започна единият.

Вортгорнът протегна възлестите си ръце и сграбчи и двамата за косматите вратове. Гласът на моула премина в сподавено квичене. Вортгорнът събра ръце — те изпращяха доволно — и пусна шашардисаните зверове на пода.

Глърк свали шлема си.

— Е, ето ни и нас.

Не устоя и изтропа кратка джига пред облещените им зъркели. После отново нахлупи шлема.

— Ама нали те оставихме в Подкилимието!

— Ти как така си тук?

— Ама аз тебе ли съм видял? — възкликна Писмир. — Онова си бил ти, нали?

— Първо — безопасността. Занимателните разкази ще ги оставим за после! — рече Глърк.

Извади от пояса си нож и разряза въжетата. Поразтриха и съживиха изтръпналите си китки, а през това време вождът завлече стражите в килията и им тури ключа — макар че Брокандо не пропусна да посочи, че най-удобният момент да ликвидираш врага бил, докато той е в безсъзнание.

Глърк се върна с мечовете им.

— Гадни са, ама все е по-добре от нищо, опре ли до бой — рече той. — Я се опитайте да си докарате пленнически вид, че някой може и да ви види. Тука ги има всякакви. Може и изобщо да не ви

Вы читаете Килимените хора
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату