забележат.
Глърк ги поведе, внушителен във вортгорнските си доспехи. На два пъти засякоха стражи-моули, които изобщо не им обръщаха внимание, докато не станеше твърде късно.
— Къде отиваме? — попита Писмир.
— Намерих приятели тук.
— Трябва да освободим пленниците! — обади се Брокандо.
— Те са хиляди. А и Моулите са хиляди — поклати Глърк глава. — Множко ще ни дойдат.
— Прав си — подкрепи го Бейн. — Трябва да се махаме оттук. По-нататък можем да доведем и помощ. И хич не ми разправяй, че щом сред пленниците има много дефтмени, то разполагаме с цяла армия сред техните редици.
— И аз видях някои от пленниците — рече Глърк. — Мене ако питаш, хич не стават за битки.
— Ей, говориш за дефтмени! — сопна се Брокандо.
Глърк надникна иззад един ъгъл и им кимна да го последват.
— Знам — обади се той. — И все пак това, дето го казвам, си е тъй. Искам да кажа, не е като да свиеш връзка ключове, да отключиш някоя и друга врата и да креснеш „Хррр-хррр-хррр, хей, мои хора, хвърляйте букаите!“ Това тука става. Наистина! Пък и подочух това-онова. Знаеш ли защо Моулите са нападнали Джеопард?
— Да покорят и да поробят горд народ — предположи Брокандо.
— Заради пясъчника.
— Пясъчник ли ?
— Та нали Джеопард е построен върху пясъчник? За каменни резци, нали разбирате. Докато къртят метала, ги хабят с дузини.
— Моят прекрасен град…
— Пясъчник — повтори Глърк.
— Дворецът ми…
— И той е от пясъчник.
— Метал — обади се Бейн. — Искат да добиват колкото се може повече метал. Металните оръжия бият отвсякъде и дървените, и лаковите.
— Ама защо ли толкоз се напъват, да им се неначуди човек? — вдигна рамене Писмир.
— Уеър е само на няколко дни път оттук — отвърна му Бейн. — Ето защо. Трябва да предупредим хората.
— Хайде, влизайте тук — кимна им Глърк.
„Тук“ излезе дълъг тунел, издълбан в бронза. През дупките в тавана се процеждаше светлина и хвърляше мътни сенки покрай стените. Въздухът бе топъл и миришеше на животни. Пленниците дочуха тътренето на огромните крака и мощното им дишане. Нещо се размърда и в полумрака пред тях светнаха чифт зелени очи.
— Какво търсите тук? — попита моулският стражник.
— Ами — обади се Глърк, — водя пленниците! Хррр-хррр-хррр!
Стражът ги изгледа подозрително.
— И за какво?
Глърк премига.
— Стига сме си приказвали, хррр-хррр-хррр — каза той най-накрая и с все сила фрасна стражника по главата.
Зелените очи угаснаха.
— Чат-пат хваща мене липса на идеи — рече Глърк.
Очите на Писмир бяха привикнали към тъмното. Пещерата бе голяма, ала не изглеждаше чак толкова голяма, колкото бе всъщност, защото гъмжеше от едни такива огромни…
— Поуни, нали? — позна ги Брокандо.
— Можеш ли ги сбърка тях. А какво правят тук? — попита Писмир.
— Въртят колелата на издигаща се платформа — обясни Глърк. — Използва тях да вършат тежка работа. И знаеш ли кво? Разумни са!
— Ами, ами, само така разправят — подхвърли Писмир. — Умнички изглеждат, тъй де, ама главите им са съвсем мънички в сравнение с тялото! Мозъкът им е колкото сушено зрънце грах!
— Да, ама много умно зрънце грах — опъна се Глърк.
— Снощи бях се скатал тук. Те си имат език. Тропат и тръбят през носа. Я гледайте сега.
Една малка главица изникна от сенките и се наведе към него. Две умни очи мигнаха.
— Ъ… Ако ме разбираш какво ти говоря, тропни два пъти — дрезгаво изрече вонгсът.
— Туп. Туп.
Чак и Глърк се изненада.
— Тези тук са ни приятели. Хайде да ни помогнеш, става ли?
— Туп. Туп.
— Туй ще рече „да“ — обясни Глърк.
— Ами? — възкликна Писмир.
— Седлото му е ей-там до яслата.
Беше по-скоро малък замък. Имаше широки препаски от червен плат, инкрустирани с бронз, и покрив отгоре — от него висяха завески и бе окичен със звънчета. Вътре имаше седалки с възглавнички, а върху богато украсения хамут бе изписана с патинирани бронзови букви думата „Акретонг“.
Писмир пристъпи плахо към поуна, докато останалите се занимаваха със седлото, и вдигна разтворена длан.
— Колко пръста съм вдигнал? — попита той подозрително.
— Туп. Туп. Туп. Туп.
— Аха. Значи, дотука беше със…
— Туп.
— Чист късмет. Просто го уцели.
Поунът коленичи и им позволи да закрепят седлото на гърба му. После отвори уста и протръби. Прозвуча като скърцане на врата, увеличено хилядократно — само че се къдреше и извиваше, а вътре в звука бръмчаха какви ли не други звукчета. Език, помисли си Писмир. Език без думи — ала все пак език.
Чудя се, дали и него са го измислили уайтите? И хората едно време са си говорели без думи. Че то ние и сега си говорим. Нали казваме например „Хммм“, и „Уффф“ и „Уааа“… Ама… какви си ги мисля аз? Че те са животни! Само че вероятно са доста схватливи. Много схватливи, наистина. Останалите поуни вдигнаха глави и му отвърнаха с най-различни гърмящи и трептящи звуци.
— Моулите няма как да не са ги чули — рече Писмир.
— А, няма значение — отвърна Глърк. — Поуните са решили да си ходят.
— Искаш да кажеш, че са могли да си тръгнат оттук, когато си искат? — Брокандо гледаше как огромните животни се изнизват от яслите в спретната колонка.
— Когато Вортгорните управлявали това място, на тях тук им харесвало — заразправя Глърк. — Те харесва работи, дето намира интересни. Моули вече не им интересни. Те тях не харесва. Аз мисля те мисли ние интересни.
— Виж сега, Глърк — сопна му се Писмир. — Не че искам да ти кажа, такова де, че си падаш тъпичък, ала не мисля, че би могъл да научиш толкоз бързо цял език, и че всичкото това си е…
— Ама аз не съм го научил — ухили се самодоволно Глърк. — Аз си знаех предварително какво да очаквам тука.
— Ама как…
— Стига дрънкали сме, хррр-хррр-хррр — рече Глърк. — Ще ти кажа по-късно. Между другото, дръж себе си учтиво. Тя ми каза, че много добре разбирали хората.
— Не ми се вярва — заинати се Писмир.
— Прррр! — рече един поун право в ухото му.
— Това значи, че те смятат за интересен — обясни Глърк.
— А пък коя е тая „тя“? — настоя Писмир.
