— Скоро ще ти кажа — отвърна му Глърк. Тайничко се радваше на самия себе си. Цял живот все Писмир всичко знаеше по-добре от него. Беше страшно приятно и ти поне веднъж да си господин Всезнайко.
В края на пещерата имаше дебела бронзова врата. Първите два поуна минаха направо през нея, както си беше затворена, и я изтръгнаха от пантите. Стадото се изниза навън и препусна в тръс. Акретонг дръпна напред и застана начело.
Той протръби сигнал и Поуните минаха в галоп. Бяха тромави и смешни — до момента, в който се усетиш, че тия грамадански подрипващи топки биха минали и през къща, без изобщо да я забележат.
На гърба на Акретонг и четиримата се кандилкаха като грахови зрънца в огромно гърне. Писмир забеляза, че ги преследва галопираща моулска потеря. Към тях всеки миг щяха да полетят копия. И Акретонг май ги бе видял, защото изрева като стреснат тромпет.
Три поуна се отделиха от стадото и се обърнаха. Моулите изведнъж осъзнаха, че не преследват избягало стадо добитък, а…
Писмир се изправи на крака в седлото.
— Сгазиха ги!
— Какво? Скочили са отгоре им? — вдигна глава Брокандо.
— Не, просто… минаха през тях.
— Те мразят Моулите — обади се Глърк. — Мразят ги повече от всички други. Смятат ги за крайно безинтересни.
Пред тях се виждаше сводът, обкръжен от развълнувана тълпа моули и вортгорни.
— Ама те само да пуснат тая платформа, и край с нас! — завайка се Писмир.
— Няма да я пуснат! — ревна Глърк. — Той я задвижва.
И чак тогава забелязаха огромния механизъм с въртящо се колело зад портата. В него беше впрегнат поун. Неколцина моули го шибаха с камшици и го ръчкаха с остени. Ала той не помръдваше и тръбеше ли, тръбеше. Акретонг ревна в отговор.
— Сега ще го измъкнат оттам — продължи Глърк. — Между другото, ъъ… какво беше… а, да. Те мразят острите неща повече и от Моулите, тъй че трябва да внимаваме с тия копия и разните му там…
Няколко поуна се метнаха към колелото и разпиляха Моулите като шикалки. Тежките им челюсти щракнаха край решетките. Поунът в клетката се измъкна на свобода, поспря се да стъпче двата моула, дето го бодяха най-усърдно от всички, и скочи през портата.
— Те са луди! — възкликна Писмир. — Платформата няма да ги издържи!
— Ще видим — рече Глърк, щом под тях заскърца.
Останалите поуни се струпаха зад тях и Писмир забеляза, че макар и постоянно да кривваха, за да стъпчат някой моул, избягваха търчащите вортгорни. Вортгорните явно все още им бяха поне мъничко интересни.
Очакваше платформата да се разцепи под тежестта на Поуните. Не че се разцепи, ала нещо над тях рече „Дръннн!“ и останките от колелото се завъртяха бясно, докато накрая то се превърна в размазано петно. Веригите изпищяха върху скрипците. Стената се втурна презглава край тях. Само Глърк си седеше най-спокойно. Даже и Писмир се бе сгърчил на седлото. Веднага щом удареха земята, щяха да се размажат на пихтия — знаеше си го. Брокандо се просна и захленчи, стиснал клепачи. Дори и Бейн бе оклюмал и се беше подпрял, готов да посрещне шока от удара.
Тъй че само Глърк видя как Поуните взеха да скачат от платформата един по един. Разпериха крилца. Те бяха твърде малки, че да задържат Поуните във въздуха, ала вършеха работа. Поуните пляскаха бясно с тях и се спускаха леко надолу сред космите.
Щом на платформата остана да тежи само Акретонг, тя забави ход и накрая тежко тупна върху праха. Акретонг се затътрузи встрани, а останалите поуни взеха да тупат между космите като зрели круши.
Останалите извърнаха погледи към Глърк.
— Ти знаеше, че няма да се размажем! — обвинително рече Писмир.
— Надявах се — отвърна Глърк. — Не бях чак толкоз сигурен, даже и след като Кулейна ми каза всичко онова…
— Кой е Кулейна? Да не би той да е оная „тя“? — Писмир бе доста зле поразтърсен. Беше доста учтив по свой си начин, ала това, че знае повече от Глърк за почти всичко, бе едно от малкото неща, в които вярваше, че е наистина добър. Не беше свикнал на такива работи.
В праха край тях тупна още един поун. По-схватливи са, отколкото изглеждат — помисли си той. Балони с крилца! Нищо чудно, че не обичат остри предмети…
— Трудно е да се опише Кулейна — подхвана Глърк. — Мисля, че е нещо като уайт, ама не съвсем.
— Уайт? Ама не съвсем?
— Ще ти се наложи сам да я попиташ — рече Глърк. — Сега отиваме при нея. — Акретонг сгуши глава в плещи и тромаво се запромъква сред космите.
— Не, не отиваме при нея — опъна се Бейн. — Трябва да тръгнем за Уеър!
— Да се връщаме в Джеопард, искаш да кажеш!
— Уеър е само на няколко дни път. Трябва да разкажа на всички за това!
— Те може и да са научили вече — мрачно рече Писмир.
— Не са го научили — обади се Глърк.
— Ти пък откъде го знаеш?
— Ние сме единствените, които знаят за моулската войска. Затова и трябва да отидем в Уеър и да предупредим хората. Но първо трябва да се върнем и да говорим с Кулейна.
— С онази уайтка ли? Ама защо?
— За да й кажем какво сме видели — усмихна се Глърк доста озадачено. Почеса се по главата. — Така, че да може да запомни какво ще й разкажем сега и да ми го разкаже преди два дни. Когато я срещнах.
Брокандо зяпна, ала Писмир му махна да мълчи.
— Уайтите помнят и бъдеще, и минало — рече той. — Но… виж какво, те никога на никого не го разказват, Глърк.
— Да, ама тази го казва — рече Глърк. — И не ме гледай така. Да не си мислиш, че мога да си измисля такова нещо?!
ГЛАВА 13
— Доста лесно си беше да ви проследя — заразказва Глърк. — Искам да кажа, след двайсет души остава не диря, ами цяла пътека, проблемът не беше никакъв. През половината време трябваше да внимавам да не се блъсна във вас. После си помислих… ами, те вървят на юг по права линия, та аз мога и да ги изпреваря, да поогледам къде какво има, да видя къде какво става. Един човек върви много по-бързо от двайсет, тъй че защо не? Намерих си и снарг за яздене. Като се отнесеш малко по-мило с тях, и те се държат добре с теб. Е, да ви кажа, налага се покрай това да приложиш и жестокост. Та, тъй срещнах Кулейна. Много е странна.
Последва пауза. После Писмир се обади:
— Май нещо ни се губи…
— Ще я видите къде живее — рече Глърк. — Аз, такова… ъъ, мисля, че никой не може да я зърне, освен ако тя не иска. Никога не съм виждал нищо подобно. Та значи, тя… тя беше там и ми каза накъде сте тръгнали и как да се закача отдолу на оная каруца, и как да отмъкна бронята на вортгорна, и как да пусна Поуните, и че те могат да летят… всичко.
— Тя пък откъде го знае? — не отстъпваше Брокандо.
— Ами сега ще й го разкажем — обясни Глърк. — Не ме питай как точно става.
— Те помнят и напред, и назад — обади се Бейн.
— Но те никога на никого не трябва да го казват! — настоя Писмир. — Иначе могат да станат големи ужасии!
— За ужасиите не знам — отбранително рече Глърк — Тъй, както аз го виждам, ти беше освободен… а това не прилича много на ужасия!
— Но ние трябва да се връщаме при племето! — опъна се Писмир.
— Ами моя народ? — викна Брокандо. — Ние сме му нужни!
