оказа, водеха на юг.
Мунрунгите бяха помогнали на Брокандовия народ да построи наново стените и всичко останало, макар самата скала да се бе килнала забележимо настрани. И, както някой посочи, и да се върнеше Фрей, те поне бяха научили как се слиза в Подкилимието. Там нищо не би могло да ги докопа.
За това мислеше Снибрил, докато яздеше Роланд сред космите и се оглеждаше за още следи.
В Подкилимието винаги можем да слезем — помисли си той. — И тогава… ще престанем да бъдем хора. И ще си ровим ли, ровим в тъмното…
Дефтмените си мислят, че няма враг, толкова голям, че да не можеш да влезеш в битка с него, ала те не са и виждали Фрей.
Думийците пък мислят иначе. Те мислят, че ако врагът е твърде голям, трябва да си намериш по- малък.
Сигурно Писмир е прав. Фрей не можем да го спрем. Ала поне можем да спрем да се страхуваме от него.
— Отивам в Уеър — съобщи той същата вечер на племето. Обзе ги ужас. На практика Глърк все още беше вожд… ако все още беше жив. Не искаха да губят още един вожд.
— Не можеш да ни зарежеш така — обади се Додор Плинт, обущарят. — Ти си ни водачът.
— Уеър е много важен — възрази Снибрил. — Ако не беше Империята, щяхме да сме си прости ловци.
— Ние сме си прости ловци — рече Плинт.
— Да, ама поне си го знаем — опъна се Снибрил. Както и да е, вече се понаучихме на това-онова…
— Вярно е — обади се старият Крули Вулф, който беше почти набор на Писмир. — Хората вече не се млатят толкоз често по тиквите с боздугани, колкото като бях малък. Повече се карат.
— Това не значи, че сме станали по-добри! — сопна се Плинт.
Крули Вулф се почеса по главата.
— Де да знам. Ама сегашните са и по-височки. Пък и не охкат и не пъшкат чак толкоз.
— Хъ! Ами дефтмените, те пък нищо общо нямат с Думийската империя — не отстъпваше Плинт. — Пък се оправят.
— Те се бият с Думийците — простичко отвърна Снибрил. — Направо да не повярваш как се ошлайфват нещата, даже и като се биеш с някого постоянно! Почват да ти идват разни идеи… като например да не трепеш хора непрекъснато и тям подобни.
Един дефтмен вдигна ръка.
— Вярно е — потвърди той. — Едно време кралят току буташе някого от скалата.
— Още си го прави — добави друг дефтмен.
— Да, ама като го прави, поне не се радва чак толкоз. И разправя, че го правел за тяхно собствено добро.
— Видяхте ли? — Снибрил направо се бе отчаял. — Значи от Думийците има някаква полза. Дори и ако си им враг. Аз тръгвам на юг. Може би ще открия и другите. Може би Империята ще ни помогне.
— Да, ама ти си нашия водач… — поде пак Плинт.
— Ами като съм водач, ще водя тогава! — сопна се Снибрил. — Кой идва с мен?
Някои от по-младите Мунрунги вдигнаха ръце.
Един дефтмен се надигна.
— Ще се борим ли с непреодолими препятствия?
— Сигурно.
— Ура! Брой ни и нас! — заявиха мнозина дефтмени.
Друг дефтмен добави:
— А ще имаме ли възможност да се борим до смърт?
— Ще имате възможност да се борите до вража смърт — кимна Снибрил.
— Това също толкова добро ли е като другото?
— Даже още по-добро.
— Тогава става. С теб сме!
Най-накрая доброволците наброяваха триста и петдесет дефтмени и петдесет Мунрунги. На Скалата семействата им щяха да бъдат също толкова в безопасност, колкото и навсякъде другаде по Килима, съгласиха се те, но нали все някой трябваше да остане. Можеше да се случи какво ли не. Четиристотин — помисли си Снибрил. — Кой знае колко ще тръгнат срещу нас?
От друга страна, тъй като не знаем колко ще тръгнат, четиристотин може и да стигнат…
Винаги си избирай по-едър враг. По-лесно се улучва. Трябва да стигнем в Уеър. Като си помислиш, оттам тръгва всичко. Там хората за пръв път са разбрали, че има и по-добър начин на действие от това да се млатят един друг по тиквите.
ГЛАВА 15
Изминаха два дни. В една долина, покрита с червени косми, на границата със сините земи, седмина уайти се биеха с моули. Беше нещо нечувано някой да нападне уайти.
Те никога не носеха оръжие, освен онова, което правеха за продан.
Тази моулска глутница беше голяма, а водачът й — по-хитър и по-лукав от останалите. Вече започваше да съжалява за решението си.
Уайтите не носеха оръжие, но пък си носеха сечива. А един чук е оръжие, ако с него удряш по глави вместо по пирони. Бяха обкръжили своя огромен котел за топене на лак и се бранеха — с чукове; използваха черпаците за боздугани, а горящи космени главни — за копия.
Ала Моулите ги превъзхождаха по чет. И уайтите щяха да изгинат до един. Знаеха го. А онази, която наблюдаваше битката, също го знаеше.
Кулейна ги гледаше, спотаила се дълбоко сред космите. Невъзможно е да се опише как точно виждат туноргите. Ще е все едно да обясняваш на някоя риба какво представляват звездите. Как да го кажем, че тя гледаше битката милиони пъти — и всичките наведнъж, в един и същи миг, ала винаги уайтите губеха?
Това описание е крайно неточно. Но се налага да се примирим с него.
Ала сред всички изходи на битката имаше и един-единствен — самичък като перла върху покрит с черен пясък морски бряг — който бе различен.
Тя се обърна без да мръдне и се съсредоточи…
От космите изригнаха хора. Моулите се обърнаха, за да се отбраняват, ала изведнъж се оказаха между два врага.
Дефтмените и мунрунгите бяха открили безотказен боен метод. Високите Мунрунги заставаха зад дребничките дефтмени и се биеха над главите им; нито един враг не би могъл да се справи с тях, щом му се налага да се бие на две нива едновременно.
Беше кратка схватка. Ала страшно резултатна.
След няколко минути останалите живи моули си плюха на петите. Някои от новопристигналите нападатели се откъснаха и се втурнаха след тях.
И после всичко свърши — в онзи миг, единствен като перла на брега, когато някой, чийто цял живот бе резултат на един-единствен избор, почти се реши да направи избор сам.
Атан, майсторът на пещта, водачът на тази група уайти, изгледа с ужас белия кон, който изтрополи между редиците на техните спасители. Носеше на гръб дребничък ездач.
— Ама как е възможно! Та ние трябваше да умрем! — възкликна той. — До един!
— Да не би да го искахте? — Снибрил скочи от коня.
— Да го искаме? Да го искаме?! Не става въпрос за нищо подобно! — Атан метна своя чук. Сред космите изквича моул.
— Ти промени всичко — завайка се Атан. — Сега ще почнат да стават ужасни неща…
— Не е задължително — спокойно му отвърна Снибрил. — Нищо не е длъжно да се случи. Можеш да позволиш на нещо да се случи. Ама то не е същото. Ние сме тръгнали за Уеър. Мунрунги, дефтмени и неколцина други бегълци, които подбрахме по пътя. Защо не дойдете и вие с нас?
Атан изглеждаше стреснат и ядосан.
