Масклин

нямат.

— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.

— И птичките го правят, момчето ми.

— Да, ама…

— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?

— Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

— Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли какво представляват човеците?

— Да. Възобновявам главната задача.

— Нещо? — продължи Масклин.

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.

— Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.

— Добре, де, кажи ми какво са човеците!

— Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.

— Ей, ти на! — обади се Торит и кимна мъдро. — Нали ти казах? Обитатели. Умни, да. Но преди всичко обитатели. Просто много обитатели накуп. — Той се поколеба. — Обитателовци — поправи се.

— Ние местни обитатели ли сме?

— Главната задача прекратена. Не. Главната задача възобновена.

— Не сме, я! — тонът на Торит беше унищожителен. — Имаме си гордост!

Масклин си отвори устата, за да го попита какво значи обитатели. Знаеше, че не знае, а беше сигурен, че и Торит не знае. После искаше да зададе и още много въпроси, но преди да попита, трябваше да си помисли и какви думи да използва.

„Не знам достатъчно думи — мина му през ума. — Не можеш да мислиш за някои неща, ако не знаеш думите, които ти трябват.“

Но не успя да се замисли върху това, защото някакъв глас се обади зад гърба му:

— Странни са, ама яката, а? И напоследък са много заети. Чудя се какво ли има вътре в тях?

Беше един възрастен, доста набитичък ном. Пък и беше твърде небрежно облечен, а това беше нещо необикновено в Магазина. По-голямата част от облеклото му представляваше грамадна престилка, чиито джобове тайнствено се издуваха.

— Шпионираш ли ни? — обади се баба Моркий.

Непознатият сви рамене.

— Обикновено идвам тук да наблюдавам човеците — отвърна той. — Мястото е добро. През повечето време няма никой. Вие от кой отдел сте?

— Не сме от отдел — обади се Масклин.

— Просто сме си хора — поясни баба.

— Ама обитатели не сме — добави бързо Торит.

Непознатият се ухили и скочи от дървената греда, на която седеше.

— Представете си — рече той. — Трябва да сте от новите, за които чух напоследък. Външни хора?

Масклин хвърли предпазлив поглед към протегнатата му ръка.

— Да — учтиво се обади той.

Непознатият въздъхна.

— Предполага се, че ще я стиснеш — каза той.

— Така ли? Защо?

— Такава е традицията. Името ми е Доркас Дел Икатеси — рече с крива усмивчица непознатият. — Ти твоето знаеш ли го?

Масклин не обърна внимание на последните думи.

— Какво искаш да кажеш? Че наблюдаваш човеците ли? — попита той.

— Наблюдавам ги. Изучавам ги, разбираш ли? Това ми е професията. Можеш да научиш много за бъдещето, наблюдавайки човеците.

— Като да предсказваш дали ще вали, така ли?

— Дали ще вали! Разбира се, същото е. — Номът се усмихна широко. — Вие сигурно всичко знаете за дъжда. Сериозна работа е той, а?

— Чувал си за дъжда? — учуди се Масклин.

— Знам само старите приказки. Хм. — Доркас го изгледа от горе до долу. — Предполагах, че Външните Хора имат по-различна форма, обаче. Живот, но не такъв, какъвто го познаваме. Елате сега с мене. Ще ви покажа какво имам предвид.

Масклин бавно огледа прашното пространство между пода и тавана. Толкоз. Вече му беше дошло до гуша. Беше прекалено топло, прекалено сухо, всеки се държеше с него като с глупак, а пък сега решиха, че формата му не била, каквато трябва.

— Ами виж какво — започна той, но Нещото се обади изпод мишницата му:

— Този човек ни е нужен.

— Мамо мила — обади се Доркас. — Ама че малко радио. Стават все по-малки и по-малки!

Мястото, където ги отведе Доркас, беше просто една дупка. Голяма, квадратна, дълбока тъмна дупка. Няколко кабела, по-дебели от ном, се губеха нейде в дълбините.

— Тук долу ли живееш? — попита Грима.

Доркас затършува в мрака. Нещо щракна. Високо горе нещо друго каза „бам“ и се чу далечен рев.

— Хм? О, не! — рече той. — Отне ми направо цели векове да схвана какво е това. То е нещо като под, окачен на въже. Качва се нагоре, слиза надолу, разбираш ли? И вътре има човеци. Та си помислих — аз по-млад не ставам, пък всички тия стълби си играят на прескочи-кобила с краката ми… И после хвърлих един поглед как действа. Фасулска работа. Разбира се, трябваше да е фасулска, иначе човеците нямаше да разберат как се използва. Дръпнете се, моля.

Нещо черно и грамадно се спусна по шахтата и спря на няколко инча над главите им. Чуха се дрънчене, тупане и познатият звук от разхождащи се наоколо човеци.

Освен това под пода на асансьора висеше телена кошничка, вързана за него с връв.

— Ако си мислите — рече баба Моркий, — че ще се кача на… на телено гнездо, вързано с връв, намерете си някой друг да…

— Безопасно ли е? — попита Масклин.

— Повече или по-малко, повече или по-малко — рече Доркас, прекрачи през дупката и заровичка друго снопче ключове. — Побързайте, моля. Оттук, мадам.

— Ъъ, колко повече, отколкото по-малко? — запита Масклин, докато бабата, смаяна от това, че са я нарекли мадам, се качваше на борда.

— Е, онова, което аз съм направил, със сигурност е здраво — рече Доркас. — Обаче онова отгоре са го сглобявали човеците, та не се знае. Дръжте се здраво, моля. Вдигаме се!

Над тях задрънча, кошницата леко се разтресе и те се заиздигаха.

— Хубаво е, а? — попита Доркас. — Цели векове ми отне да свържа всички ключове. Ще си речете, би трябвало да забележат, а? Натискат бутона, за да слязат, но ако аз искам да се изкача, се изкачваме. Едно