Масклин

— Железариите искат да превземат целия Магазин — припряно се намеси Ангало. — Това би било ужасно. А Шапкиите са почти толкова лоши, колкото и те.

— Защо? — учуди се Масклин.

— Защо ли? — учуди се на свой ред херцогът. — Защото винаги са ни били врагове! А сега можеш да си вървиш — добави той.

— Къде? — рече Масклин.

— При Железариите или при Шапкиите. Или при Канцелариите, май точно те ти трябват. Или си ходи пак Навън, пука ми — саркастично се изкиска херцогът.

— Искаме си Нещото — заинати се Масклин.

Херцогът вдигна Нещото и го замери с него.

— Извинявай — каза Ангало, щом се измъкнаха. — Трябваше да ти кажа, че баща ми си е чешит.

— Що ти трябваше да го ядосваш? — раздразнено се намеси Грима. — Ако трябва да се присъединим към някого, защо пък да не е към него? И сега какво ще стане с нас?

— Беше много груб — каза натъртено баба Моркий.

— Никога не беше чувал за Нещото — рече Торит. — Ужасна работа, таквоз. Или пък за Навънка. Да, ама аз съм се родил и съм израсъл вън. Никакви умрели няма там. Поне няма такива, дето живеят в разкош, така де.

Започнаха да се дърпат, което си беше в реда на нещата.

Масклин ги погледна. После свали очи към нозете си. Последните вървяха по нещо като късо подстригана трева, за което Ангало бе споменал, че се нарича „килим“. И това го бяха свили от Магазина горе.

Щеше му се да каже: „Шантава работа. Когато за един ном има достатъчно ядене и пиене, защо той веднага почва да се дърли с другите номи?“ Да бъдеш ном сигурно означаваше и нещо повече от това.

И му се щеше да каже: ако човеците са толкоз тъпи, как така са построили този Магазин и всички тези камиони? Ако сме толкова умни, то тогава те трябва да крадат от нас, а не обратното. Може да са грамадни и бавни, ама всъщност доста им сече пипето.

И му се щеше да добави: не бих се изненадал, ако са също толкова интелигентни, колкото и плъховете, да речем.

Но не каза и дума, защото, докато мислеше, погледът му падна върху Нещото. Торит го стискаше здраво.

Усети, че трябва да си помисли нещо. Учтиво разчисти място в ума си за тази мисъл и търпеливо зачака да види каква е; и тъкмо тя да го споходи, Грима рече на Ангало:

— Какво става с номите, които не са към нито един отдел?

— Тъжен живот живеят — отвърна Ангало. — Просто им се налага да я карат, както смогнат.

Изглеждаше, все едно ще се разреве.

— Вярвам ви — рече той. — Баща ми казва, че не е редно да се гледат камионите. Те можели да те вкарат в грешни мисли, тъй вика. Е гледал съм ги месеци наред. Понякога идват мокри. Навънка не е само мечта, там става нещо. Вижте какво, я по-добре ми се мотайте подръка, сигурен съм, че ще си промени мнението.

Магазинът беше голям. Масклин си беше мислил, че камионът е голям. Но Магазинът беше още по- голям. Беше висок цяла вечност — лабиринт от подове, етажи и дълги уморителни стълбища. Номите бързаха или се размотаваха из тях по своите си задачи, а те комай нямаха край. Всъщност думата „голям“ бе прекалено малка. За Магазина беше нужна съвсем нова дума.

По странен начин той беше по-голям дори и от Навънка. Навънка беше толкова огромно пространство, че човек всъщност не го виждаше. Нямаше ни ъгли, ни таван, та не ти и хрумваше, че изобщо има някакви размери. Просто си беше там. Докато Магазинът си имаше и ъгли, и таван, и те бяха толкова далеч, че бяха… ами, бяха Големи.

Докато вървяха подир Ангало, Масклин взе едно решение и си науми да го съобщи първо на Грима.

— Връщам се — каза й той.

Тя се вторачи в него.

— Ама ние едва-що пристигнахме! Защо, откъде-накъде?

— Не знам. Тука нищо не е наред. Просто усещам, че не е наред. Все си мисля, че ако остана още малко, ще престана да вярвам, че Навънка има нещо — а аз съм роден там. Когато ви устроя всички тук, ще се върна Навънка. Ела с мен, ако искаш — добави той, — но не си длъжна.

— Но тук е топло, пък и всичката тая храна…

— Казах — не мога да ти обясня. Просто усещам, че ни… ъъ… наблюдават.

Тя инстинктивно погледна нагоре към тавана, няколко инча над тях. Вкъщи да те наблюдава някой обикновено значеше, че се е замислил какво ще обядва днес. После се усети и се засмя нервно.

— Стига глупости — каза тя.

— Просто не се чувствам в безопасност — отрони той отчаяно.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш ненужен — прошепна Грима.

— Какво?

— Е, не е ли вярно? Прекарваш си цялото време, като търчиш наляво-надясно подир всеки, а после изведнъж вече не ти се налага. Смешно чувство, нали?

И тя офейка.

Масклин стоеше и си играеше с връвта на копието. Странна работа, рече си той. Никога не ми е хрумвало, че и някой друг може да си помисли това. Имаше няколко смътни спомена от Грима в дупката — все переше или се опитваше да организира бабите да сготвят всичко онова, което беше успял да домъкне вкъщи. Ама че работа. Представете си — да ви липсва нещо такова.

Осъзна, че останалите са спрели. Пространството под пода се простираше пред тях. Малки лампички, прикрепени тук-там по дървенията, мъждукаха в полумрака. Железариите искали високи такси за осветление, довери им Ангало, и не допускали никого до тайната на властта над електричеството. Това било едно от нещата, които правели Железариите толкова силни.

— Това е границата на земите на Галантериите в момента — обясни. — Ей-там е земята на Шапкиите. В момента с тях малко нещо не се погаждаме. Ъъ… вие трябва да си намерите някой отдел, който да ви приеме… — Погледна Грима. — Ъъ — добави той.

— Ние ще се държим един за друг — рече баба Моркий, изгледа сурово Масклин, после властно се извърна и махна към Ангало.

— Върви си, младежо — рече тя. — Масклин, изправи се. — Сега… напред!

— Ти коя си, че да викаш „напред“? — рече Торит. — Аз съм вождът, нали така? Моя работа е да давам заповеди.

— Добре де — отвърна баба Моркий. — Давай ги тогава.

Устните на Торит беззвучно се раздвижиха.

— Да — успя да каже той. — Напред!

Ченето на Масклин увисна.

— Накъде? — попита, а старицата вече ги юркаше през мрачното пространство.

— Ще намерим къде да живеем. Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година — няма лъжа, няма измама! — наперено рече баба Моркий. — Тоя дърт глупак, херцога — ама че нахал! Още малко и щях да се обадя. Едва ли щеше да оцелее през Великата Зима, това ще ви кажа.

— Никое оръжие не може да ни повали, щом се подчиняваме на Нещото — рече Торит и го потупа внимателно.

Масклин спря. Писна му — реши той.

— И какво казва Нещото? — троснато попита той. — Точно сега какво казва да нравим? Хайде де, кажи ми, какво казва, че трябва да правим сега?

Торит изглеждаше леко отчаян.

— Амии — започна гой. — То, ъъ, ясно, че ако се държим един за друг и поддържаме необходимото…