си.
Грима го чакаше на входа на бърлогата и държеше в ръце вейка, все едно, че бе тояга. Тя се завъртя и почти фрасна Масклин по главата, когато той, залитайки, излезе из мрака и се наведе през насипа. Протегна изтощена ръка и захвърли пръчката.
— Не знаехме къде си отишъл — каза тя, а гласът й бе на ръба на истерията. — Само чухме шум и ей онова се появи. Ти трябваше да си тук. То изяде господин Мърт и госпожа Куум и започна да рови в…
Тя спря — комай се готвеше да припадне.
— Да, благодаря — рече студено Масклин. — Добре съм, благодаря много.
— Ка-ка-какво стана?
Той я подмина пренебрежително, хлътна в мрака на бърлогата и легна. Можеше да чуе как си шептят старите. После потъна в дълбок премръзнал сън.
Трябваше да съм тук, помисли си той.
Те зависят от мен.
Тръгваме. Всичките.
Тогава това изглеждаше добра идея.
Сега изглеждаше малко по-инаква.
В този момент номите се бяха скупчили в единия край на голямото тъмно пространство вътре в камиона. Мълчаха. Нямаше достатъчно
Грима пропълзя до него по тресящия се под.
— Колко време ще пътуваме дотам? — попита тя.
— Докъде? — попита на свой ред Масклин.
— Знам ли?
— Гладни са, нали разбираш.
Винаги бяха гладни. Масклин хвърли безнадежден поглед към купчинката старци. Един-двама ги гледаха с очакване.
— Нищо не мога да направя — рече той. — И аз съм гладен, но тук няма нищо. Празен е.
— Баба Моркий много се разстройва, като изпусне някое ядене — рече Грима.
Масклин я измери с дълъг, празен поглед. После пропълзя до групата и седна между Торит и старицата.
Никога не бе говорил с тях, осъзна той. Когато беше малък, те бяха гиганти, които си нямаха работа с него, а после бе ловец сред ловците, а и тази година през цялото време или беше навън да търси храна, или бе потънал в дълбок, морен сън. Но знаеше защо Торит е вожд на племето. Имаше си причина — беше най- старият ном. Винаги най-старият беше вожд, не можеше да има спор. Не най-старата номка, разбира се, защото всеки знае, че подобно нещо е немислимо; дори и баба Моркий бе убедена в това. Което беше малко странно, защото тя се държеше с Торит като с малоумник, а той на свой ред никога не решаваше нищо, преди да я погледне с бялото на очите си. Масклин въздъхна, после се вторачи в коленете си.
— Вижте, не знам откога… — започна той.
— Не се тревожи за мен, момче — рече баба Моркий, която май бе живнала съвсем. — Всичкото туй май е доста интересно, нал’тъй?
— Но то може да продължи векове — отвърна Масклин. — Не знаех, че ще трае толкова дълго. Беше просто лудост…
Тя го бодна с костеливия си пръст.
— Младежо — рече му. — Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година. Страшна работа беше. Ти ли ще ми кажеш какво е глад. Грима е добро момиче, ама много се връзва.
— Но аз не знам дори къде отиваме! — избухна Масклин. — Съжалявам!
Торит, който седеше с Нещото върху кльощавите си колене, се втренчи в него с късогледите си очи.
— Имаме Нещото — каза той. — То ще ни покаже пътя, да, ще ни го покаже.
Масклин мрачно кимна. Смешна работа — как така Торит винаги знаеше какво иска Нещото. То си беше просто едно квадратно черно нещо, но имаше някои съвсем определени идеи по въпросите колко е наложително редовното хранене и колко важно е винаги да слушаш старите. Изглежда, имаше отговори за всичко.
— И къде ще ни отведе този Път? — попита Масклин.
— Много добре си го знаеш. На Небесата.
— А, да — рече Масклин. Той изгледа Нещото. Беше съвсем сигурен, че изобщо не е казало нищо на Торит; знаеше, че чува доста добре, а никога не го бе чувал да приказва. То никога нищо не правеше, не се и помръдваше дори. Единственото, което винаги правеше, бе да изглежда черно и квадратно. За това го биваше.
— Само като следваме Нещото отблизо и абсолютно във всичко, можем да бъдем сигурни, че ще идем на небето — рече Торит. Сякаш говореше наизуст. Все едно му го бяха казали много отдавна, и дори и тогава не го бе разбрал.
— Добре де — рече Масклин. Изправи се върху люшкащия се под и се добра до брезента. После спря — да набере кураж — и мушна глава в процепа.
Там нямаше нищо освен размазани петна, светлини и странни миризми.
Всичко вървеше накриво. А едва онази вечер, преди седмица, идеята му се струваше толкова разумна. Каквото и да е, все ще е по-добре от тук — тогава това изглеждаше толкова очевидно. Но — странна работа: старците мрънкаха за какво ли не когато нещата вървяха не точно както им харесва, ала сега, когато всичко изглеждаше толкова зле, бяха почти весели.
Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Сигурно и Нещото ще ти го каже, ако знаеш как да го попиташ.
Камионът сви зад някакъв ъгъл, избоботи в мрака и после без предупреждение спря. И той изведнъж забеляза: пред очите му се простираше огромно осветено пространство, пълно с камиони, пълно с
Бързо прибра вътре главата си и притича по дъските към Торит.
— Ъъ — каза той.
— Какво, момчето ми?
— Небето… Човеците ходят ли там?
Старият ном поклати глава.
— Небесата — каза той. — Не е само едно, разбираш ли? Само номите ходят там.
— Абсолютно сигурен ли си?
— О, да! — засия Торит. — Разбира се. И ония може да си имат техните си небеса — добави той. — Не знам, може и тъй да е. Но не са нашите, разчитай на това.
— О.
Торит пак се втренчи в Нещото.
— Спряхме — рече той. — Къде сме?
Масклин се взираше уморено в мрака.
— Май по-добре е да отида и да разузная — рече той.
Отвън се разнесе подсвиркване и далечно боботене на човешки гласове. Светлините угаснаха. Последва трополящ звук, сетне изщракване и… тишина.
След малко иззад един от замлъкналите камиони се дочу леко драскане. Едно въже, не по-дебело от конец, се спусна надолу и докосна мазния под на гаража.
Мина минута. После една дребна, набита фигурка се спусна по въжето — спускаше се много внимателно, но и много бързо — и тупна на пода. След като се приземи, няколко секунди поред стоя като истукан, и само очите й шаваха.
Не беше точно човек. Определено имаше необходимия брой ръце и крака, а допълнителните неща като очи и тъй нататък си бяха на обичайните места, но фигурката, облечена в миша кожа, която сега се промъкваше по потъналия в тъмнина под, изглеждаше като тухлена стена с крачета. Номите са толкова
