Масклин се изсмя глухо.
— Ами да, предполагам — каза той. — Направо ги чувам: „Ей, момче, трябва да домъкнеш някой фас. Тъкмо ми свърши тютюна.“ Или: „Тия дни хич не сме яли риба, я вземи намери време да слезеш до реката.“ Или пък: „Вие, младите, сега не мислите за нищо друго, освен за себе си и само за себе си, а ние едно време…“
Грима въздъхна.
— Те се стараят колкото могат — рече тя. — Само дето не могат да разберат. Когато са били млади, ние сме били стотици.
— Цели
Той безцелно подритна в калта.
— Писна ми — каза тихо. — Ще се махна.
— Но ти си ни необходим!
— Аз и на
— Но те ще умрат, ако ни напуснеш!
— Че те тъй и тъй ще умрат — рече Масклин.
— Говориш ужасни неща!
— Ама то си е вярно. Всеки тъй и тъй умира. И ние ще умрем. Я се погледни. Не ти остава време за друго, освен да переш, да подреждаш, да готвиш и да търчиш по тях. Та ти си почти на три години! Време е вече да имаш свой собствен живот.
— Когато бях малка, баба Моркий беше много добра с мен — защити се Грима. — И ти ще остарееш някой ден.
— А, така ли? И кой ще се трепе да се грижи за мен толкова, че да си разкървави ръцете чак до кокалчетата?
Масклин усети, че се ядосва все повече. Беше сигурен, че е прав. Но се чувстваше все едно е крив, и това допълнително влошаваше положението.
От дълго време си мислеше за едно — и винаги после се чувстваше объркан и ядосан. Всички умни, храбри и дръзки си бяха отишли отдавна по един или по друг начин. „Добричкият ни Масклин — бяха му казвали те, — яко момче си ти, наглеждай старците, пък ние ще се върнем още преди да разбереш, че сме тръгнали. Веднага, щом намерим някое по-свястно място.“ Всеки път, когато Масклин си помислеше за това, се вбесяваше — и заради тях, че са тръгнали, и заради себе си, че е останал тук. Той винаги се предаваше, това му беше бедата. И си го знаеше. Каквото и да си обещаеше в началото, винаги избираше пътя на най- малкото съпротивление.
Грима се бе втренчила в него.
Той сви рамене.
— Добре де, от мен да мине, и тях ще вземем — каза.
— Знаеш, че няма да тръгнат — отвърна тя. — Много са стари. Всичките са израсли тук. Тук им харесва.
— Харесва им, когато ние сме им под ръка, та да ни юркат насам-натам — измърмори Масклин.
Спряха тук. За вечеря имаше лешници. Масклиновият излезе червив.
После той се измъкна навън, седна отгоре на насипа, подпрял брадичка в шепи, и отново загледа шосето.
То представляваше поток от бели и червени светлини. Вътре в тия кутии имаше човеци и те пътуваха по своите си дела — колкото и тайнствени да бяха делата, с които човеците си запълваха времето. Винаги бързаха да стигнат някъде, каквото и да правеха там.
Беше готов да се хване на бас, че не ядат плъхово месо. Лесно им беше на тия човеци. Бяха големи и бавни, така си беше, но не им се налагаше да живеят във влажни бърлоги и да чакат разни изкуфели баби да оставят огъня да угасне. Никога не намираха личинки в чая си. Ходеха където си щат. Целият свят беше техен.
И по цяла нощ се разкарваха нагоре-надолу в малките си камиони със светлинки по тях. Спяха ли въобще? Сигурно ги имаха със стотици, тия камиони.
Беше си мечтал как тръгва с камион. Те често спираха край закусвалнята. Щеше да е лесно — е, почти лесно — да се намери начин да се качиш на някой от тях. Те бяха чисти и лъскави и отиваха на някое по- добро от това място. Пък и, в крайна сметка, какво друго да направи? Никога не биха могли да изкарат зимата тук, а да тръгнат през полята не можеше и да се мисли, като се сетиш що за временце се задава.
Разбира се, никога нямаше да го направи. В края на краищата той никога нищо не правеше. Ей-тъй само си седиш и си мечтаеш как ще тръгнеш подир ония свистящи светлини.
А над забързаните светлини висяха звездите. Торит казваше, че звездите са много важно нещо. Точно в момента Масклин не беше съгласен. Не ставаха за ядене. Дори и за гледане не ставаха много-много. Като си помислиш, звездите си бяха безполезна работа…
Някой изпищя.
Тялото на Масклин скочи на крака, още преди умът му да си го помисли, и мълком се втурна през бодливите храсти към бърлогата.
Където — с главата изцяло под земята и с опашка, ентусиазирано размахана към звездите — имаше един лисугер. Той го позна. Веднъж-дваж преди единият от двамата се беше спасявал на косъм от другия.
Някъде вътре в мозъка на Масклин онази част от него, която беше истинското му „аз“ — старият Торит имаше какво да каже за тази част — ужасено съзря как нашият герой грабна копието, което все още си стърчеше там, дето го беше забил — и как ръга лисугера с всичка сила в задния крак.
Чу се сподавено джафкане и животното обърна запенената си злобна муцуна към своя мъчител. Масклин попадна във фокуса на две ярки жълти очи тъкмо когато се бе облегнал задъхан на копието си. Това бе един от ония моменти, когато самото време забавя ход и всичко изведнъж става по-истинско. Може би щом знаеш, че ще умреш, сетивата ти се тъпчат, доколкото могат с подробности, докато все още имат възможност.
Муцуната на звяра бе оплескана с кръв.
Масклин усети, че се ядосва. Ядът се надуваше вътре в него като огромен мехур. И без това не бе богат, а пък тази ухилена гад му вземаше дори и малкото, което имаше.
С този провесен червен език насреща му, той знаеше, че може да избира между две неща. Да бяга или да умре.
И вместо това нападна. Копието излетя от ръката му като птичка и се заби в устната на лисугера. Той изквича и докосна с лапа раната — и Масклин се втурна, втурна се през калта, тласкан от мотора на гнева си, а после скочи и сграби цели шепи смрадлива червена козина; после се плъзна отстрани на лисугера и се прицели във врата му — беше изтеглил каменния си нож и удряше, удряше по всички неправди на този свят…
Лисугерът отново изквича и побегна. Ако бе способен да мисли в този момент, Масклин щеше да разбере, че ножът му всъщност не е причинил на звяра нещо повече от досада, но звярът не бе свикнал вечерята му да се нахвърля с подобна ярост върху него и единствената му хрумнала мисъл бе да се махне. Той се изкатери по насипа и се втурна надолу към светлините по магистралата.
Масклин отново бе способен да мисли. Шумът на бързащите коли отново изпълни ушите му. Отпусна се и се хвърли във високата трева, а ония пущини продължаваха да галопират по асфалта.
Той се тръшна тежко и се претърколи — не можеше да си поеме дъх от удара.
Но запомни какво се случи после. То остана дълго в паметта му, дълго след като бе видял толкова много странни неща, че не би трябвало там да е останало място за този случай.
Лисугерът, застинал като статуя в лъча на фара, изръмжа в опит да се пребори с десет тона метал, които летяха насреща му със скорост 70 мили в час.
Чу се „туп“, после „фссс“ и… падна мрак.
Масклин дълго лежа, заровил лице в хладния мъх. После, уплашен от онова, което му предстоеше да види, и като се опитваше да не си го представя, се вдигна на крака и се помъкна към останките от дома
