старците през чакъла. Чуваше се как се оплакват от локвите.
Масклин взе да подрипва от нетърпение.
Май щеше да трае часове. Милиони пъти им го бе обяснявал, но тия хора никой не ги бе издърпвал в каросерията на камион като малки, та не виждаха защо трябва сега да се захващат с това. Старата баба Моркий, например, настоя всички мъже да се обърнат гърбом, та да не видят как си запретва полите. А пък старият Торит така хленчеше, че се наложи Масклин да го свали обратно, та Грима да му върже кърпа около очите. След като издърпа първите горе, вече не беше толкова зле, защото те му помагаха при тегленето, но все пак времето напредваше.
Изтегли Грима последна. Беше лекичка. Всичките бяха лекички, ако става въпрос. Плъх не им падаше всеки ден.
Невероятно. Всички бяха на борда. Докато им помагаше да се качват, бе наострил уши за стъпки по чакъла и затръшване на врата — но не ги беше чул.
— А така — рече той, разтреперан от изтощение. — Е това е. И сега, ако тръгнем…
— Изтървах Нещото — рече старият Торит. — Нещото. Изтървах го, разбираш ли? Изтървах го при гумата, докато тя ми връзваше очите. Я ходи го вземи бе, момче.
Масклин го погледна ужасѐн. После промуши глава под брезента и… ами там си беше, ей там долу. На земята. Черен куб.
Нещото.
Седеше си в една локва, макар че това не можеше да му навреди. Нищо не можеше да повреди Нещото. Дори не гореше.
И тогава чу бавни стъпки по чакъла.
— Няма време — прошепна. — Наистина няма.
— Не можем да тръгнем без Нещото — рече Грима.
— Разбира се, че можем. Че то си е само някакво си… е ами, нещо. Там, където отиваме, тоя нещастен предмет няма да ни трябва.
Веднага щом го каза, се почувства гузен — бе смаян, че подобни слова се отрониха от собствените му устни. Грим явно бе обзета от ужас. Баба Моркий се възправи в цели си треперещ ръст.
— Простен да си! — излая тя. — Що за ужасни приказки говориш! Кажи му, Торит! — И тя сръга Торит в ребрата.
— Ако не вземем Нещото, аз никъде няма да ходя — тросна се Торит. — Това да не е…
— Твоят вожд ти говори, чу ли? — прекъсна го баба Моркий. — Така че прави каквото ти казват. Да остави Нещото тук — как пък не! За срам и резил. Тъй че тутакси рипни да го вземеш.
Масклин безмълвно се втренчи в лепкавата кал долу. После с отчаяно движение прехвърли връвта през ръба и се плъзна по нея.
Сега валеше още по-силно и дори избиваше на суграшица. Камшикът на вятъра го шибаше, докато падаше покрай голямата дъга на гумата; накрая тежко тупна в локвата. Протегна ръка, награби Нещото и…
И камионът тръгна.
Първо се чу рев — толкова силен, че надхвърли пределите на звука и се превърна в твърда стена от шум. Последва взрив от вонящ въздух и вибрация, от която земята затрепери.
Вкопчи се рязко във връвта и им изкрещя да го изтеглят — и разбра, че дори и той не чува собствения си глас. Но на Грима или на някой друг явно му бе хрумнало същото, защото веднага щом голямата гума се размърда, въжето се обтегна и той усети как краката му се откъсват от калта.
Не ме е страх, рече си той. Това е по-лошо от всичко, с което съм се сблъсквал, и пак не ме плаши. Прекалено е ужасно, че да ме плаши.
Чувстваше се така, сякаш е вътре в малък, топъл пашкул, далеч от целия този шум и от вятъра. „Свършено е с мен — помисли си той, — само заради това Нещо, дето всъщност никога не ни е помогнало, заради някакво си нещо там аз сега ще умра и ще ида на небето. Чудя се дали старият Торит е прав за онова, дето става с теб, като умреш. Изглежда малко свирепичко да ти се налага да умреш, за да разбереш. Години наред всяка нощ съм гледал небето, пък ни един ном не съм видял там горе…“
Но всъщност нямаше значение, всичко това не го засягаше, не беше истинско…
Някакви ръце се протегнаха, хванаха го под мишниците, вмъкнаха го в гърмящото пространство под брезента и, с известна трудност, изкопчиха Нещото от хватката му.
Зад забързания камион се спускаха нови и нови завеси от сивкав дъжд, които се стелеха през ширналите се полета.
И навред по цялата земя нямаше ни един жив ном освен тях.
Имаше ги много по онова време, когато май не валеше чак толкоз. Масклин си спомняше поне за четирийсетина. Но после се появи магистралата, потокът бе хванат в тръби и пратен под земята, а най- близките плетища изкорениха. Номите винаги бяха живели по кьошетата на света — и веднъж се оказа, че не са останали много кьошета.
Броят им взе да намалява. Предимно по естествени причини — а пък когато си четири инча висок, „естествени причини“ може да бъде всичко, което има зъби, а също скоростта, и гладът. После Пиринс, който минаваше най-големия авантюрист, една нощ поведе отчаяна експедиция
После построиха и крайпътната закусвалня, по-надолу по същото шосе. Това им оправи положението малко от малко. Зависи откъде ще го погледнеш. Ако студените остатъци от пържени картофи и късчетата посивяло пиле можеха да се нарекат храна, то, значи, тя започна да стига за всички им.
И тогава дойде пролетта, и Масклин се огледа, и откри, че са останали само десетима — и осем от тях са твърде стари, за да изкарат кой знае колко още. Старият Торит беше почти десетгодишен.
Последва кошмарно лято. Грима организира нощни нападения над кошчетата за боклук с онези, дето все още можеха да мърдат, а Масклин се опитваше да ловува.
Да ловуваш сам беше като да умираш всеки път по малко. Повечето от нещата, които ти преследваш, те преследват и те. А пък дори и да извадиш късмет и да убиеш нещо, как да го домъкнеш до къщи? За плъх например трябва цели два дена, включително нощите на открито, когато се налагаше да пропъждаш и други същества. Десет яки ловци можеха да се справят с много неща — и да ограбват гнездата на пчелите, и да ловят мишки с капани, и да хващат къртици, и какво ли не — но самотният ловец, ако няма кой да му пази гърба във високата трева, си е просто поредният обяд на всичко, де що има зъби и нокти.
За да има достатъчно ядене, са необходими много — и то ячки — ловци. Но за да има много — и то ячки — ловци, си трябва достатъчно ядене.
— През есента всичко ще се нареди — рече Грима, като му превързваше ръката. Беше го издраскала една белка. — Ще има и гъби, и плодове, и ядки — всичко ще има!
Да, ама гъби изобщо не поникнаха, а валя толкова много, че повечето плодове се скапаха още преди да узреят. Обаче ядки имаше в изобилие. Най-близката леска беше на половин ден път. Масклин можеше да мъкне по дузина лешници, ако строшеше черупките им и ги извадеше. Довличаше ги в една хартиена кесийка, намерена в кошчето за боклук. Това отнемаше часове наред, по целия път рискуваше да го нападнат ястреби, а пък храната стигаше само за един ден.
А после задната стена на бърлогата се срути навътре от всичкия тоя дъжд. Тогава беше почти приятно да се измъкнеш навън. Беше по-добре, отколкото да слушаш как някакви старци мрънкат по твой адрес, без да правят нещо като съществен ремонт. О, пък и огънят. На изхода на бърлогата ти трябва огън — и за готвене, и да отпъжда нощните зверове. Един път баба Моркий заспа и го остави да угасне. Дори и тя имаше достатъчно чувство за приличие, та се засрами.
Когато Масклин се върна нея вечер, той дълго гледа купчината мъртва пепел, после заби копието си в земята и избухна в смях — и се смя, докато смехът му премина в плач. Не можеше да погледне останалите. Наложи се да излезе и да седне навън, и след малко Грима му донесе в една черупка чай от коприва.
— Всички са много разстроени — пророни тя.
