Масклин

— Това ей-сега си го измисли!

— Как се осмеляваш да му говориш по тоя начин! — започна Грима.

Масклин заби копието си в земята.

— Е, писна ми! — промърмори той. — Нещото казало туй, Нещото казало онуй, Нещото казало, каквото си щеш, освен да каже нещо, което да свърши работа!

— Нещото се е предавало от ном на ном стотици години наред — рече Грима. — То е много важно Нещо.

— И защо?

Грима погледна Торит, който облизваше устните си.

— То ни показва… — започна той пребледнял.

— Придвижете ме по-близо до електричеството.

— Нещото, изглежда, е по-важно от… Какво се облещихте така всичките? — рече Масклин.

— По-близо до електричеството.

Торит с разтреперани ръце погледна към Нещото.

Там, където преди имаше черна гладка повърхност, сега танцуваха ситни искрички. Стотици. Всъщност, помисли си Масклин, като се чувстваше малко горд, че знае думата, сигурно бяха хиляди.

— Кой каза това? — попита Масклин.

Нещото се измъкна от хватката на Торит и се приземи на пода. Светлинките му блестяха като хиляди магистрали нощем. Номите го съзерцаваха в ужас.

— Нещото наистина говори… — отрони Масклин. — А стига бе!

Торит трескаво размаха ръце.

— Не така! Не така! То не би трябвало да говори на глас! Преди не е правило така!

— По-близо до електричеството!

— Иска електричество — рече Масклин.

— Е, аз няма да го пипна!

Масклин сви рамене и после избута с треперещото си копие Нещото по пода, докато то се намери под жиците.

— Че как говори то? Нали няма уста — рече Грима.

Нещото жужеше. Шарени фигурки проблясваха по повърхността му по-бързо, отколкото можеха да ги проследят очите на Масклин. Повечето бяха червени.

Торит падна на колене.

— Ядосано е — изхленчи той. — Не трябваше да ядем плъхове, не трябваше да идваме тук, не трябваше…

Масклин също коленичи. Той докосна ярката повърхност, отначало нервно — но не пареше.

Отново го обзе онова странно усещане — сякаш умът му искаше да си мисли определени неща, без да разполага с точните думи, за да ги формулира.

— Когато Нещото ти говореше преди — бавно каза той, — нали знаеш, как било редно да живеем, и…

Физиономията на Торит агонизираше.

— Никога не ми е говорило — пророни той.

— Но ти казваше…

— Казвах, казвах — изхленчи Торит. — Когато старият Вузел ми го завеща, той каза, че някога е приказвало, но преди стотици години просто е престанало.

— Какво? — обади се баба Моркий. — Ти през всичките тези години, добри ми човече, ни казваше, че Нещото било рекло така, Нещото било рекло онака, Нещото било рекло не знам си кво!

Сега Торит заприлича на много уплашено животно, хванато в капан.

— Е? — подхвърли презрително старицата.

— Хъм — рече Торит. — Ъъ, старият Вузел ми рече: „Ами, мисли какво трябва да ти каже Нещото, пък после го кажи. Дръж хората в правия път. Помогни им да отидат на Небесата.“ Много било важно да се отиде на Небесата. Нещото можело да ни помогне да идем там, тъй ми каза. Това било най-важната му работа.

— Какво? — изкрещя баба Моркий.

— Ами това ми каза да правя. Вършеше работа, нали така?

Масклин ги загърби. Шарените линии се преплитаха в хипнотични фигури по Нещото. Усещаше, че би трябвало да знае какво значат. Беше сигурен, че значат нещо.

Понякога, в онези чудни дни, отдавна, когато не му се налагаше да ловува всеки ден, той се изкатерваше нагоре по насипа, докато можеше да види мястото, където паркираха камионите. Там имаше голямо синьо табло, а по него имаше разни фигурки и картинки. А по кутиите и хартии в кошчетата за боклук имаше други фигурки и картинки и той си спомняше дългия им спор за картинката върху кутиите от пилешки консерви — старец с големи бакенбарди. Няколко от номите настояваха, че на картинката е нарисувано пиле, но Масклин по-скоро мислеше, че човеците не ядат старци, ей тъй, както се разкарват наоколо. Тук имаше нещо друго. Сигурно старците ПРАВЕХА пилетата.

Нещото отново зажужа.

— Минали са петнайсет хиляди години — рече то.

Масклин погледна останалите.

— Ти говори с него — заповяда баба Моркий на Торит.

Старецът се дръпна назад.

— А, не! Аз не! Не знам кво да кажа!

— Е, няма аз да говоря с него, я! — изстреля бабата. — Това е работа на вожда, тъй де!

— Минали са петнайсет хиляди години — повтори Нещото.

Масклин сви рамене. Май работата пак бе опряла до него.

— Къде са минали? — рече той.

Нещото изглеждаше, сякаш мисли усилено. Накрая рече:

— Знаете ли значението на думите „Компютър за бордова навигация и запис?“

— Не — честно си призна Масклин. — На нито една.

Светлинките се раздвижиха.

— Знаете ли нещо за междузвездните полети?

— Не.

Кутийката внушаваше на Масклин ясното впечатление, че е много разочарована от него.

— Знаете ли, че сте дошли тук от много далечно място? — попита то.

— А, да. Това го знаем.

— По-далечно от Луната.

— Ъъ — поколеба се Масклин. Пътуваха много време. Съвсем възможно беше и да са подминали Луната. Беше я виждал често на хоризонта, а беше сигурен, че камионът е стигнал по-далече от там.

— Да — каза той. — Сигурно.

— Езикът се е променил през годините — умислено рече Нещото.

— Така ли? — учтиво отвърна Масклин.

— Как наричате тази планета?

— Ами аз не знам какво значи „планета“ — призна си Масклин.

— Астрономическо тяло.

Масклин премига.

— Как се казва това място?

— Ами… Магазин му викат.

— Магазинмувикат — светлинките се раздвижиха. Явно Нещото мислеше пак.

— Младежо, не смятам цял ден да стърча тук и да си приказвам глупости с Нещото — рече баба Моркий. — Онова, което трябва да сторим сега, е да решим къде ще ходим и какво ще правим.