Грима и Доркас

я крепеше в живота.

— Ама като хване, те тогава, ти казвам, ще е студ, та студ. Ще падне истински скреж, а пък от небето ще се сипе вода, ама замръзнала, на парченца! — рече тя и тържествуващо отметна глава. — Какво ще кажеш за туй, а?

— Няма защо да ни обясняваш като на бебета — въздъхна Гърдър. — Можем да четем, да ти припомня. Знаем какво е сняг.

— Да — обади се и Доркас. — Там, в Магазина, имаше едни картички с картинки. Появяваха се все по Коледния Панаир. Знаем го снега. Такъв един, блести…

— И червеношийки щъкат по него — подкрепи го Гърдър.

— Абе, такова, всъщност има и още нещо… — подхвана Масклин.

Доркас му махна да млъкне.

— Мисля, че няма що да се притесняваме — каза той. — Окопали сме се хубавичко тук, хранителните запаси ми изглеждат задоволителни, знаем и откъде да вземем още ядене, ако ни потрябва. Освен, ако някой не иска нещо да пита, защо не закрием събранието?

Всичко вървеше сносно. Или поне не чак дотам зле.

О, различните кланове все още се караха и чепкаха колкото си щеш, ала такава си е номската природа. И затова създадоха Съвета, който криво-ляво се оправяше с положението.

На номите им се нравеше да се карат. Та Съветът на Шофьорите означаваше поне, че могат да си се карат на воля, без да се налага да се бият.

Ама вижте сега каква смехория се получи: в Магазина всичко бе в ръцете на големите кланове от Отделите. Само че сега клановете се бяха омешали здравата, пък и, откъдето и да го погледнеш, в Кариерата отдели нямаше. Обаче номите си падаха по йерархиите, това си им беше нещо като инстинкт. Светът винаги е бил прилежно разделен на тия, които нареждат на хората какво да вършат, и ония, които го вършат. Тъй че, по един доста странен начин, взе да се оформя нова група водачи на племето:

Шофьорите.

Тая работа зависеше от това къде си бил по време на Дългото Пътуване. Ако си бил сред онези в кабината — значи си Шофьор. Всички останали са просто Пътници. За това много-много не се приказваше — нито беше официално уредено, нито нищо. Просто по-голямата част от номското съсловие си мислеше, че именно онези, смогнали да докарат Камиона, са хората, които знаят какво правят те тук.

Да си Шофьор не беше непременно най-забавното нещо на света.

Миналата година, преди да открият Магазина, на Масклин му се налагаше да ловува по цял ден. Сега ловуваше само когато му е кеф — на по-младите номи от Магазина ловът им хареса, пък и очевидно не беше редно Шофьор да се занимава с лов. Изравяха и картофи, а царевичната реколта в близката нива се оказа твърде изобилна, дори и след като комбайните я опоскаха. Масклин би предпочел да си отглеждат храната самички, обаче номите май не можеха да му хванат цаката как да накараш семената да поникнат в коравата като камък почва на Кариерата. Ама нали имаше какво да ядат — това беше важното.

Усещаше как около него хиляди номи живеят живота си. Създават семейства. Установяват се.

Бавно тръгна към собствената си бърлога — долу, под една порутена барака. След миг се реши и измъкна Нещото от дупката в стената, където го държеше.

Не блесна никаква светлинка. Нямаше и да блесне, докато не го доближиш до жиците, по които тече ток — тогава цялото светваше и почваше да приказва. В Кариерата се намираше по някоя и друга жица, а Доркас бе успял да ги вкара в работа. Обаче Масклин не бе водил Нещото при тях. Захванеше ли да приказва, коравата черна кутийка винаги успяваше някак си да го разстрои.

Ала беше съвсем сигурен, че ще го чуе.

— Миналата седмица старият Торит умря — обади се той най-накрая. — Стъжни ни се, ама, в края на краищата, той си беше много стар, така де, и просто ей тъй си умря — искам да кажа, нищо не го е захапало преди това, нито пък го е прегазило или нещо такова.

Малкото Масклиново племе някога живееше край насипа на една магистрала, пълна с едни такива неща, дето много налитаха на пресни номи. Мисълта, че можеш да умреш, просто защото вече няма как да продължиш с живеенето, беше нова за тях.

— Та, погребахме го край една нива с картофи, по-дълбочко, че да не го стига плугът. Номите от Магазина още не са схванали защо го закопахме, мисля си. Смятат, че сега ще поникне или нещо такова. Май че се бъркат с онова, дето става със семената. Много ясно, че не знаят как растат разните му там растения. Щото са живели все в Магазина, нали разбираш. Съвсем ново е за тях. Все се оплакват, че ядели неща, дето растат от земята: според тях не било нормално тъй, неестествено било. И си мислят, че дъждът се излива от някакви пръскалки. Според мен те си мислят, че целият свят е чисто и просто един по-голям Магазин. Хм!

Той се втренчи за миг в черното, крайно неотзивчиво кубче и си размърда мозъка — какво ли друго да каже?

— Абе, както и да е, ама туй ще рече, че най-старият ном е баба Моркий — продължи той най-после. — А пък туй на свой ред ще рече, че й се полага място в Съвета, нищо, че е жена. Абат Гърдър се опъна, ама ние му рекохме: „Ами хубаво, кажи й го ти тогава“, и той нещо не щя, та тъй, значи, тя влезе в Съвета. Хм!

Вторачи се в ноктите си. Начинът, по който Нещото го слушаше, хич не беше окуражителен.

— И всички се притесняват за зимата. Хм! Ама сме натрупали сума ти картофи, пък и то тука долу е доста топличко. И да ти кажа, големи идиотщини им се въртят в главите на тия. Разправят, че едно време в Магазина, като дойдел Коледният Панаир, се домъквал някакъв дядка с бяла бррр… брадва… и май ще да е колел наред…, та, уф, такова, само се надявам да не ни е проследил дотука. Ами, това е. Хм!

Почеса се по ухото.

— Абе, всичко си върви както му е ред. Хм!

Наведе се по-близо.

— Което знаеш ли какво означава? Ако смяташ, че всичко си върви както му е ред, то някъде нещо е тръгнало съвсем накриво, ама ти още не си го разбрал. Тъй си е, ти казвам. Хм!

Черното кубче кой знае как успя да придобие състрадателен вид.

— И всеки разправя, че прекалено съм се бил притеснявал. Не мисля, че изобщо е възможно да се притесняваш прекалено. Хм!

Пак се замисли.

— Май засега това са всичките новини — рече той, вдигна Нещото и отново го напъха в дупката.

Почуди се дали пък да не му каже за караницата с Грима, ама то това си беше, такова… тяхна си лична работа, де.

Тия пусти книги, дето ги четеше — само те бяха виновни! Не биваше да й дава да се учи на туй проклето четене! Напълнила си е главата с какво ли не, дето няма никаква нужда да го знае. Прав беше Гърдър — мозъците на жените наистина прегряват! Пък Гриминият напоследък май вреше и кипеше.

Та значи, отива той при нея и й вика: „Виж какво, вече се настанихме тука, та май му е времето да се оженим най-после, ама както го правят номите от Магазина — Абатът да ни измърмори нещо там, и въобще, както си му е редът.“

Пък тя какво разправя — не била сигурна, видите ли!

Та, той й вика: „Ама то така не става, то първо ти казват, после се жениш, и толкоз, тъй се правят тия работи!“

Пък тя какво разправя — вече не било така, видите ли!

Беше се оплакал на баба Моркий. Един ном би очаквал тя да го подкрепи, така де! Нали много държеше на традициите, ама страшно много. Та той й вика: „Бабо, Грима не ще да прави каквото й казвам!“.

И точно Баба да му каже: „Браво на нея! Ще ми се и аз да се бях сетила да не правя, каквото ми казват, като бях младичка навремето!“