Гърдър се тътреше на четири крака нагоре-надолу из смъкнатия от портата лист.
— Много ясно, че мога да го прочета — заключи той. — Всички думи му разбирам до една.
— Ами тогава? — попита Масклин.
Гърдър изглеждаше доста сконфузен.
— Да, ама изреченията нещо не ги връзвам — призна си той. — Тука пише… Къде беше… ей го, пише, че щели да отварят Кариерата наново. Туй пък какво ли ще рече? Че тя си е вече отворена, това и най- големият тъпак ще го схване. Вижда се от сума ти мили.
Останалите се скупчиха около него. Естествено, че се виждаше от сума ти мили. Точно това й беше ужасното на Кариерата. От трите страни се издигаха съвсем прилични високи стени, ама четвъртата…, ами, лека-полека свикваш да не поглеждаш натам. Там беше пълно с нещо, дето те кара да се чувстваш още по-мъничък и крехък, отколкото си.
Макар че не беше твърде ясно какво точно пише на хартията, то май не беше особено приятно.
— Кариерата представлява дупка в земята — поясни Доркас. — Не можеш да отвориш дупка, освен, ако преди това не си я запушил. Близко е до акъла.
— От Кариерата се вадят камъни — обади се Грима. — Човеците така правят. Копаят дупки, а камъните използват, за да строят, ами… пътища там, и разни други работи.
— Това сигурно пак си го прочела някъде — тросна й се кисело Гърдър. Подозираше, че Грима не уважава кой знае колко властите. Освен това страшно го дразнеше фактът, че въпреки всеизвестните недостатъци на своя пол, тя май се справяше с четенето по-добре от него.
— Улучи! — вирна глава Грима.
— Да, ама виж — търпеливо заобяснява Масклин. — Тук вече няма камъни, Грима. И точно затова има дупка.
— Добре го каза — наежи се Гърдър.
— Ами че той просто ще направи дупката по-голяма! — избухна тя. — Я ги вижте ония скали!
Те послушно погледнаха натам.
— Те са от камък! Ами че то ей тука — всички погледи се извърнаха надолу, където крачето й нервно потрепваше по листа, — си пише, че ще удължават магистралата! Магистралата е вид шосе. Той смята да разширява Кариерата! Нашата Кариера! Точно това ще прави, то си го пише!
Дълго мълчание.
После Доркас се обади:
— Ама… кой?
— Как кой! Заповед! Ей, го, написал си е и името!
— Права е, да знаеш — потвърди Масклин. — Я виж какво пише тук:
… да се възобнови.
Заповед.
Номите запристъпяха от крак на крак. Това име не им звучеше кой знае колко обнадеждаващо. Всеки, който се казва Заповед, кой знае какви може да ги забърка.
Гърдър се изправи и изтупа расото си.
— Че то това си е просто парче хартия, каквото и да пише на него — начумери се той.
— Да, ама тука дойде човек — отвърна Масклин. — Преди никога не са идвали.
— Знам ли — обади се Доркас. — Такова де, всичките тия постройки… Старите бараки, порталът, цялата тая работа… Искам да кажа, за човеци май са правени. То това открай време си ме тормози. Там, където човеците са били и преди, мине не мине, и се връщат. Жива напаст са в това отношение.
Пак напрегнато мълчание. От оня вид, дето се възцарява, когато мнозина си мислят лоши работи едновременно.
— Да не искаш да кажеш — провлече някакъв ном, — че след като сме минали целия тоя път, и сме се трепали да си построим дом, сега ще дойдат и ще ни го вземат?
— Не мисля, че трябва да се тревожим още отсега… — започна Гърдър.
— Ние тук имаме семейства! — обади се друг. Масклин позна гласа на Ангало. През пролетта той се бе оженил за една млада дама от клана Дел Икатеси и вече си имаха чифт чудесни, току-що проговорили близначета на два месеца.
— Пък и нови семена трябва да засеем — обади се друг.
— Цяла вечност я разчиствахме тая земя зад бараките. Много добре го знаеш.
Гърдър умолително вдигна ръка.
— Още нищо не се знае! Няма защо да се разстройваме, преди да сме разбрали какво става.
— Ами като разберем, тогава ли да се разстройваме? — кисело се обади друг ном. Масклин позна Низодемус — той беше Канцеларии, личен помощник на Гърдър. Този младеж никога не му беше харесвал, а пък на самия младеж едва ли някой някога бе му харесвал, доколкото схващаше Масклин.
— Никога, хм, не съм се чувствал добре на това място, хм,
— Хайде, хайде, Низодемус — сряза го Гърдър. — Няма какво да ми ги дрънкаш тия. Ще съберем Съвета отново — добави той. — Да, точно тъй ще направим.
Омачканото парче вестник лежеше край шосето. От време на време вятърът го подмяташе покрай банкета, а само на педя от него фучаха коли.
И тъкмо когато преминаваше един грамадански камион, повлачил след себе си опашка от вихри, вятърът задуха по-яко. Хартийката се стрелна над шосето и се разпери като платно. Вятърът я поде.
Съветът на Кариерата заседаваше под пода на старата Канцелария.
Наоколо се бяха струпали и други номи. Останалите кръстосваха навън.
— Вижте какво — подзе Ангало, — горе на хълма има един голям вехт хамбар, отвъд картофената нива. Хич няма да ни заболи, ако попримъкнем там нещичко от запасите. Да се подготвим, разбираш ли. Ей тъй, за всеки случай. Пък после, ако току-виж стане нещо, да има къде да отидем.
— Под пода на тукашните сгради няма място. Има само под столовата и под Канцеларията — мрачно отрони Доркас. — Не е като в Магазина. Почти няма къде да се скриеш. Трябва ни подслон. Домъкнат ли се човеците тук, ще се наложи да се изнасяме.
— Значи идеята за хамбара я бива, нали? — натърти Ангало.
— Има един човек, дето понякога ходи там с трактор — обади се Масклин.
— От него ще успеем да се скрием. Както и да е — Ангало плъзна поглед по лицата наоколо. — Може пък човеците пак да се махнат оттук. Да си вдигнат камъните и да се разкарат. А пък ние да се върнем. Можем да пращаме всеки ден по някой да ги шпионира.
— Чини ми се, май от доста време ти се върти из главата тоя хамбар — подхвърли Доркас.
— Преди време говорихме за него с Масклин, докато ловувахме из района — обясни Ангало. — Помниш ли, Масклин?
— Хм — отвърна Масклин, зареял поглед в пространството.
— Помниш ли как изкачихме хълма, и аз ти рекох „Тая къща може да ни свърши работа, ако потрябва“, пък ти рече „Да“?
— Хм! — отвърна Масклин.
— Да, ама нали идва онова… Зимата — обади се някакъв ном. — Нали се сещате. Студ. И всичко блести.
— И червеношийки щъкат — добави друг.
— Ъхъ — поколеба се първият. — И те. Зима е, тате лапа пръжки с лук, и червеношийки чуруликат тук…
— Нищо им няма на червеношийките — обади се баба Моркий, която бе позадрямала за момент. — Моят тате пък разправяше, че били много вкусни, стига да успееш да ги хванеш — хвърли им тя ослепителна усмивка.
Ако сравним мисълта на всеки ном с препускащ влак, то въздействието на тази забележка беше точно като от тухлен дувар, построен напреки на линията. Най-накрая Гърдър успя да измрънка:
— Пак ви повтарям — няма какво да се нервираме още отсега. Трябва да изчакаме, и да се уповаваме
