Грима и Доркас

на Арнолд Брос, който ни води.

Последва тишина. И после, много тихо, се обади Ангало:

— Туй страхотно ще ни оправи, няма що.

Отново мълчание. Само че този път — плътно и тежко, и все по-плътно, и все по-тежко, и все по- застрашително. Сякаш буреносни облаци се трупаха над планина. И накрая блесна първата светкавица.

— Какво, какво? — бавно изрече Гърдър.

— Казах само онова, което си помислиха всички — отвърна Ангало. Изведнъж сума ти номи старателно се вторачиха в пръстите на краката си.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Ами къде го Арнолд Брос? — скочи Ангало. — С какво ни е помогнал да се махнем от Магазина? Как точно, искам да кажа? С нищичко не ни е помогнал, нали така? — Гласецът на Ангало потрепера, сякаш и самият той се бе ужасил, като се чу да приказва такива работи. — Сами го направихме! Разбрахме как и се справихме сам-сами! Научихме се да четем книги — вашите книги — разбрахме, кое как е и направихме всичко сами…

Пребледнял от гняв, Гърдър рязко скочи. Зад него Низодемус затисна уста с ръка — явно твърде шокиран, че да може да каже каквото и да е.

— Арнолд Брос (създаден в 1905) винаги е с номите, където и да отидат те! — изкрещя Гърдър.

Ангало залитна назад. Само че… баща му беше един от най-големите инати в Магазина, а той си беше цял бащичко. Лесно не се даваше.

— Това ей сега си го измисли! — гракна той. — Не съм казал, че е нямало нещо си в Магазина, ама то онова си беше за Магазина, а пък тука сме тука, и сме само ние! Работата е там, че вие, Канцелариите, разполагахте с такава власт в Магазина, та сега не ви изнася да се откажете от нея!

Тук се надигна Масклин.

— Ей, вие двамата, само една секунда…

— Значи така било, а? — изръмжа Гърдър. Изобщо не бе забелязал Масклин. — Такива сте си вие, Галантериите! Открай време си вирите носа! Ей, то бива нахалство, ама… Покарали малко някакъв си там камион и мислят, че вече всичко им е ясно, така ли? И сега сме си били получавали заслуженото, а?

— … нито му е времето, нито му е мястото… — продължаваше Масклин.

— Стига си заплашвал, бе, дъртак! Защо не си признаеш, тъпак нещастен, че няма такова нещо като Арнолд Брос (създаден в 1905)! Що не го размърдаш малко тоя мозък, дето уж ти го е дал Арнолд Брос?

— Ако не млъкнете и двамата, като ви хвана за яките и като ви заудрям главите една в друга…

Това май свърши работа.

— Хубаво — каза Масклин с по-нормален глас. — А сега мисля, че много добре ще дойде, ако всеки се прибере и поразмисли малко — за каквото си ще! Щото сложни решения не се вземат по тоя начин. Всички би трябвало да поразмислим малко.

Номите се заизнизваха, отдъхнали си, че всичко това е свършило. Масклин дочу, че отвън Гърдър и Ангало продължават да се карат.

— Ей, вие двамата!

— Ама виж какво… — започна Гърдър.

— Не, вие вижте какво, и двамата го вижте хубавичко! Ей ни всички тук, и май ни се очертава голям проблем, а пък вие ще ми се карате! Уж сте разумни люде, и двамата! Не виждате ли, че изнервяте народа?

— Да, ама то това е важно… — смънка Ангало.

— Онова, което трябва сега да свършим — сряза го Масклин, — е да поогледаме пак тоя хамбар. Не казвам, че много си падам по тая идея, ама кой знае, може и да потрябва, ако се наложи да офейкваме. Поне хората ще си имат занимавка, та да не се тревожат много-много. Вие какво ще кажете?

— Предполагам, бива — неохотно измънка Гърдър. — Ама…

— Няма, „ама“ — отряза го Масклин. — Държите се като първи бунаци. Хората ви гледат и двамата, тъй че сте им за пример, разбрахте ли ме?

Двамата се спогледаха накриво, ала кимнаха.

— Е, добре — завърши Масклин. — Сега ще излезем, хората ще видят, че сте се сдобрили, и ще престанат да се тормозят. Тогава вече ще му мислим какви ще ги вършим.

— Но Арнолд Брос е много важно нещо! — настоя Гърдър.

— Да речем — отвърна Масклин. Бяха излезли вън на светло. Вятърът пак се бе разиграл — небето бе дълбоко, синьо и студено.

— Тук няма „да речем“! — отсече Гърдър.

— Виж какво — каза Масклин, — не го знам съществува ли Арнолд Брос или не, в Магазина ли е живял, или само в ума ни или каквото щеш там. Онова, което знам, е, че той хич и не смята да падне от небето, та да ни помогне.

Щом го каза, и тримата погледнаха нагоре. Номите от Магазина лекичко потрепераха. Все още се искаше доста кураж да погледнеш в безкрайното небе, ако си свикнал на хубавички, дружелюбни подове. Но по традиция, споменеше ли се Арнолд Брос, хората поглеждаха нагоре. Натам, където едно време в Магазина се намираше Счетоводният отдел.

— Ама че го рече. Щото гледай, там нещо хвърчи — обади се Ангало.

Нещо бяло и кажи-речи четириъгълно се носеше леко из въздуха. И ставаше все по-голямо.

— Просто някаква хартия — каза Гърдър. — Вятърът я е довлачил от сметището.

Сега нещото определено бе пораснало. Преобърна се леко във въздуха и тупна на земята.

— Мисля — бавно изрече Масклин, щом сянката на нещото го покри, — че май ще е добре да се дръпнем…

Хартията го захлупи.

Разбира се, хартия си беше. Само че номите са мънички, а пък тя беше падала доста дълго, та бе събрала достатъчно сила да го събори.

Но онова, което го изненада още повече, щом падна по гръб, бяха думите, които съзря току пред очите си:

Арнолд Брос

3.

I. И потърсиха те Добър Знак от Арнолд Брос (създаден в 1905) и яви им се Знак.

II. И скочиха някои, та рекоха: Абе, То Хубаво, ама Туй всъщност не е нищо повече от Случайно Съвпадение.

III. Ала рекоха други: И Случайното Съвпадение, и То е Знак.

Из „Книга на номите“

Знаци и Табели,

Глава 2, стихове I–III

Масклин открай време не беше наясно по въпроса за Арнолд Брос (създаден в 1905). Като си помислиш, Магазинът наистина беше голяма работа, дума да няма — с ония ми ти движещи се стълбища и тъй нататък, пък и ако не бе го създал Арнолд Брос (в 1905) — то кой тогава? В края на краищата, освен човеците