Грима и Доркас

преди да споменаваш нещо за спътник. Каза, че луната била нещо такова, не беше ли тъй?

— Да. Само че комуникационните спътници са изкуствени луни. Използват се за комуникация. Комуникация означава пренасяне на информация. В случая чрез радио и телевизия.

— Телевизия пък какво е?

— Начин да се изпращат образи по въздуха.

— И често ли го правят?

— Непрекъснато.

Масклин си отбеляза наум да се поогледа из въздуха — току-виж мерне някой образ.

— Разбрах — излъга той. — Та значи, тия спътници… къде точно се намират?

— В небето.

— Май не съм видял нито един досега — усъмни се Масклин. В ума му взе да се заформя някаква идея. Още не му беше съвсем ясна. Някакви откъслеци от разни неща, които беше чел и чул, се наместваха в главата му подобно на мозайка. Важното беше да ги оставиш да се наместят самички и да не ги подплашиш — че можеше и да избягат.

— Те са на орбита, на много голяма височина. Над тази планета ги има много — разясни Нещото.

— Откъде го знаеш?

— Мога да ги следя.

— О! — Масклин се взря в премигващите светлинки. — Щом са изкуствени, това значи ли, че не са истински?

— Те са машини. Обикновено ги конструират на планетата и ги изстрелват в Космоса.

Мозайката почти се бе наредила. Идеята се издуваше като мехур…

— Нали каза, че нашият кораб бил в Космоса?

— Точно така.

Масклин усети как идеята тихичко избухна — като главичка на глухарче.

— Ако знаем кога ще изстрелят в Космоса някой от тия — бързаше да го каже, преди думите да му избягат — и ако можем някак си да му се закачим или каквото щеш там, или пък да го подкараме като Камиона и ако те вземем и теб с нас, като стигнем там горе, можем да скочим от него и да го намерим тоя наш кораб. Става ли, а?

Светлинките по Нещото присветваха странно и оформяха фигури, каквито Масклин не беше виждал преди. Това продължи доста дълго. Най-накрая то продума. Гласът му беше почти съчувствен.

— Знаеш ли колко голям е Космосът?

— Не — учтиво каза Масклин. — Май беше доста големичък, а?

— Да. Както и да е, ако бъда изнесен над атмосферата, е възможно да издиря и повикам кораба. Ала знаеш ли какво означават думите „кислороден запас“?

— Не.

— А „скафандър“?

— Не.

— Там, в Космоса, е много студено.

— Е, та не можем ли да си подрипваме за загрявка? — отчая се Масклин.

— Мисля, че просто не разбираш с какво е изпълнен Космосът.

— Е, та, с какво?

— С нищо. Ама НИЩО! И с какво ли не. Само че… какволинето е малко, а пък нищото е много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Но все пак си струва да опиташ, а?

— Предлагаш една изключително неразумна авантюра.

— Да, ама разбираш ли — опъна се Масклин, — ако не се опитам, положението ще си остане същото завинаги. Вечно ще трябва да бягаме и да търсим къде да живеем — и тъкмо успеем някак да се нагодим, пак беж да ни няма. Рано или късно трябва да намерим такова място, което наистина да си е наше. Прав е Доркас. Човеците стигат навсякъде. Пък и нали точно ти ми каза, че нашият дом е… някъде там горе.

— Не му е сега времето. Много сте неподготвени.

Масклин стисна юмруци.

— Аз никога не мога да бъда подготвен! Роден съм в дупка, Нещо! В кална дупка в земята! Как мога да бъда подготвен за каквото и да било? Точно това значи да си жив, Нещо! Да си неподготвен за абсолютно всичко! Защото ти се дава само една възможност, Нещо! Дава ти се само една възможност, а после умираш, и като си го минал веднъж, не ти се дава да опиташ пак! Разбра ли, Нещо? Затова ще опитаме сега! Заповядвам ти да ми помогнеш! Ти си машина и трябва да правиш, каквото ти се казва!

Светлинките се наредиха в спирала.

— Бързо схващаш — рече Нещото.

4.

III. И с глас гръмовен рече Великият Масклин на Нещото: Сега Му е Времето да се върнем в нашия Дом, там в Небесата.

IV. Инак Все ще трябва да Бягаме от Място на Място.

V. Но Никой не трябва да знае какво Възнамерявам Аз, инак ще рекат: Глупости, Защо да ходим на Небето, не ни ли Стигат тукашните Ядове?

VI. Защото те Хората са си Такива.

Из „Книга на номите“

Разправии,

Глава 2, стихове III–VI

Когато Масклин се върна, Гърдър и Ангало тъй се бяха хванали за гушите, че гърмеше и трещеше.

Не се и опита да се намеси. Просто остави Нещото на земята, приседна до него и ги загледа.

Доста беше смешно това, че хората май изпитват някаква потребност да се карат. А тайната на хубавата свада е да не чуваш какво ти казва другият, бе забелязал Масклин.

Гърдър и Ангало наистина я бяха овладели страшно добре. Работата беше там, че никой от двамата не бе достатъчно сигурен, че е прав, а смешното беше, че хора, които не са съвсем сигурни, че са прави, винаги се вживяват в една караница много повече от другите — като че ли се опитват да убедят предимно самите себе си, че са прави. Гърдър не беше сигурен — не беше съвсем сигурен — че Арнолд Брос наистина съществува, а пък Ангало не беше съвсем сигурен, че не съществува.

Изведнъж Ангало забеляза Масклин.

— Я ти му кажи, Масклин — изхленчи той. — Иска да ходи да търси Внука (39)!

— Тъй ли? И къде смяташ да го търсим? — обърна се Масклин към Гърдър.

— На летището. Знаеш го. Нали щял да отлита с реактивен самолет. Точно тъй и ще направи.

— Но ние го знаем летището! — изперчи се Ангало. — Самият аз колко пъти съм висял на оградата! Човеците си влизат и излизат там по цял ден. Внукът (39) изглежда точно като тях! Може пък и да е заминал вече. Сигурно точно в този миг вече джапа из сока! Не можете току-така да хващате вяра на думи, дето си падат от небето ей тъй на! — отново се обърна той към Масклин. — Масклин по-добре