Вече не.
Котките се оказаха много по-схватливи. Никоя не посмя да припари до Кариерата.
— Естествено, може и вятър работа да излезе тая Грижа — занервничи Ангало на зазоряване. — Може и въобще да не ни се наложи нищо да правим.
— И тъкмо пък, когато вече се пооправихме тука, свикнахме му — обади се Доркас. — Доколкото схващам, ако си отваряме зъркелите и внимаваме, можем да вдигнем всичко за пет минути време. А още тази сутрин ще започнем да пренасяме това-онова от склада. Хич няма да навреди. Тъкмо ще е на място, ако ни потрябва.
Номите понякога отиваха чак до летището. По пътя имаше една купчина боклук — истински извор на парцали и телчета, а пълните с вода чакълени ями по-нататък бяха подръка на всеки, достатъчно търпелив, че да лови риба. Доста приятно еднодневно пътешествие си беше, предимно по язовичите следи. Те пресичаха едно шосе — или по-скоро се провираха под него: кой знае по каква причина някой прилежно бе инсталирал тръби отдолу, точно там, където го пресичаше язовичата пътека. Язовците със сигурност често използваха тая пътека.
Масклин откри Грима в училищната дупка, под една изоставена барака. Имаше час по писане. Изгледа го кръвнишки и нареди на децата да карат нататък — и, ще бъде ли така любезен Нико Галантерии да разкаже вица и на другите? Не? Ами тогава да си гледа задачата — и излезе навън.
— Дойдох само да ти кажа, че тръгваме. — Масклин мачкаше в ръце шапката си. — Доста номи ще ходят до боклука, та ще ни поизпратят.
— Ток — измърмори неясно Грима.
— Какво?
— В хамбара няма ток. Сещаш ли се това какво значи? Като няма луна, няма да има какво да правим, освен да си стоим в дупката. Не ща да е пак така.
— Е, може би едно време бяхме по-добре — смънка Масклин. — Нямахме всичко онова, което имаме сега, но пък бяхме…
— Измръзнали, уплашени, невежи и гладни! — сряза го Грима. — Много добре го знаеш! Вземи подхвърли на баба Моркий нещо за Доброто Старо Време и стой, та гледай какво ще ти каже!
— Да, но ние с тебе бяхме заедно — отрони Масклин.
Грима се бе вторачила в ръцете си.
— Просто бяхме на една и съща възраст и живеехме в една и съща дупка — колебливо каза тя. После погледна нагоре. — Но сега всичко е друго! Има… има ги тия жаби, например…
Масклин я изгледа неразбиращо. И — за първи път — Грима му се видя несигурна.
— Четох за тях в една книга — подхвана тя. — Знаеш ли, има едно такова място, викат му Южнамерика. Та там са тия хълмове, дето е горещо и през цялото време вали, а в дъждовните гори пък растат мно-о-ого високи дървета, и горе по върховете на тия дървета пък ги има тия работи, едни такива мно-о-ого големи цветя — казват се бромелиади. И в цветята влиза вода, и вътре стават локвички, и в тях виреят жаби, дето си снасят яйцата във водата, излюпват се попови лъжички, а после и те стават на жаби. Та тия жабчета живеят в цветята по върховете на дърветата и дори и не подозират че има земя и че светът е пълен с разни работи, а пък сега аз знам за тях и никога няма да ги видя, и точно сега
Масклин прекара това насам-натам през ума си с надежда да открие някакъв смисъл в него.
— Ама аз не нося чорапи — забеляза той.
Май не беше точно онова, което трябваше да каже. Грима го ръгна яростно в корема.
— Масклин, ти си добър ном, и си доста умен по свой си начин, но там горе в небето няма да намериш отговор на нищо! Трябва да стъпваш здраво на земята, а не да хвърчиш из облаците!
Тя се фръцна и трясна вратата зад гърба си.
Масклин усети, че ушите му пламват.
— Мога да ги правя и двете! — кресна той подире й. — Едновременно! — После си помисли и добави: — Всеки го може!
Помъкна се обратно през тунела. Бил доста умен по свой си начин! Гърдър беше прав: всеобщото образование хич не беше добра идея. Никога нямаше да разбере жените — така си мислеше. Дори ако, живот и здраве, изкара до десет години.
Гърдър бе предал водачеството над Канцелариите на Низодемус. Това съвсем не правеше Масклин щастлив. Не че Низодемус беше глупав. Точно обратното: беше умен, но по един такъв врящ и кипящ опак начин, та Масклин му нямаше много доверие. Вечно го тресеше някаква треска. А щом заговореше, направо те заливаше с думи и току вмъкваше по някое „хм“ сред пороя, тъй че да си поема дъх, без някой да извади късмета да го прекъсне. Той притесняваше Масклин. Спомена го на Гърдър.
— Низодемус може и прекалено да се пали — рече Гърдър, — но пък сърцето му си е точно на мястото.
— Нещо да кажеш за главата му?
— Виж какво, знаем се достатъчно добре, нали? Не би ли казал, че се разбираме помежду си?
— Да, защо?
— Тогава, нека те оставя да решаваш онова, което засяга телата на номите — гласът на Гърдър бе на косъм от заплахата, — а пък ти ме остави да решавам онова, което засяга душите им. Става ли?
И тъй, те тръгнаха.
Съобщенията, поръчките в последната минута, организацията и — защото нали иде реч за номи — стотиците възникнали разправийки, всичко това не ни засяга.
Те тръгнаха.
Животът в Кариерата започна да се връща към що-годе нормален ход. Не дойдоха никакви други камиони. Доркас изпрати двама от най-сръчните си млади помощници при телената мрежа, ей тъй за всеки случай да натъпчат с кал ръждясалия катинар. Нареди също така и на група номи да опънат няколко ката тел около портала.
— Не че ще ги задържи — каза той. — Не и ако са решили твърдо да влязат.
Съветът, или каквото там беше останало от него, кимаше мъдро, въпреки че всъщност никой от тях нито разбираше, нито се интересуваше от машинарии.
Камионът се върна същия следобед. Двамата номи, наблюдаващи черния път, забързаха към Кариерата да докладват. Шофьорът бе се поозорил малко с катинара, бе се натъкнал на телта и бе изчезнал.
— И каза нещо — рече Сако.
— Да, каза нещо, Сако го чу — потвърди приятелката му, Нути Дрехианска. Беше възпълничко момиче, носеше панталони, много я биваше по машинариите и всъщност доброволно се бе записала за пазач, наместо да си стои вкъщи и да се учи да готви. Да, нещата в Кариерата наистина се променяха.
— Чух, че каза нещо — подсказа с готовност Сако в случай, че не бяха зарязали темата.
— И какво? — насърчи го Доркас. Наистина не заслужавам подобно нещо, мислеше си той. Не и на тия години. По-добре си ми е да си седя в работилницата и да се опитвам да изобретя радиото.
— Каза… — Сако си пое дълбоко въздух, оцъкли очи и се опита да докара гръмогласното, провлачено мучене на човеците. — Ггаааааддниииииххлаааааппеееееттиииии!
Доркас се вторачи в останалите.
— Някой да има някакви идеи? — попита той. — Звучи тъй, сякаш май означава нещо, а? Казвам ви, само ако можехме да ги разбираме…
— Трябва да е бил някой от онези тъпите — каза Нути. — Опитваше се да влезе!
— Значи ще се върне — мрачно поклати глава Доркас.
— Е, добре, вие двамата. Хубаво се справихте. Върнете се на пост. Благодаря ви.
Гледаше как се отдалечават ръка за ръка. Повлече се през Кариерата и се запъти към старата Канцелария.
Шест Коледни Панаира съм преживял, мислеше си той. Шест — как им се викаше — години. Че и още почти една отгоре май, макар че тук, Навънка, ме можеш да бъдеш сигурен. Никой никакви знаци не оставя, за да обясни какво става, а и отоплението намалява все повече. На седем години. Тъкмо възраст на един ном да престане да му пука. И сега съм тук, а тук изобщо няма истински степи, които да ограждат света, сутрин от време на време водата става студена и корава като стъкло, а вентилацията и отоплението хич ги
