Грима и Доркас

няма. Разбира се — той се постегна, — като учен намирам всички тези явления за изключително интересни, обаче би било по-хубаво да си ги намирам за изключително интересни, като ги наблюдавам отнякъде другаде, а там вътре да е топло и уютно.

Ах, вътре. Тъкмо където му беше мястото. Повечето стари номи направо ги тресеше ужас от Навънка, но на никой не му се приказваше за това. В Кариерата не беше чак толкова зле — нали ги имаше огромните скални стени. И ако не поглеждаш твърде често нагоре и избягваш четвъртата страна с оная ужасна, ширнала се надалеч гледка, почти би могъл да повярваш, че пак си си в Магазина. Но дори и така, мнозина от по-възрастните предпочитаха да си седят в бараките или в топличкия мрак под подовите дъски. По този начин избягваха онова ужасно чувство за оголеност. Отвратителното усещане, че небето те дебне.

На децата обаче май Навънка доста им харесваше. Наистина, те не бяха свикнали с друго. Едва си спомняха Магазина — а той и без това не означаваше кой знае колко за тях. Те бяха Вънкашни. Бяха свикнали. А пък младите момчета, дето ходеха да ловуват и да събират разни неща… е, младите обичат да се перчат с храброст, нали? Особено пред други младежи. И девойки.

Разбира се — мислеше си Доркас, — като учен и рационално мислещ ном зная, че наистина не сме смятали вечно да живеем под подовете. Обаче е факт — като ном, почти седемгодишен, който усеща как започва да му скърца това-онова, трябва да си призная, че смятам за доста по-удобно да ни се намира някоя и друга от добрите стари табели — страхотно намаление, може би, или пък просто една мъничка табела с надпис от утре — огромна разпродажба! Не би навредило, а и съм сигурен, че бих се почувствал по-щастлив. Което, разбира се, е глупост, рационално погледнато.

Също като с Арнолд Брос (създаден в 1905) — помисли си той. Абсолютно сигурен съм, че той не съществува по онзи начин, по който ме учеха като малък. Но съзирайки неща като ако не виждате окова, което търсите, попитайте, моля по стените, някак си усещаш, че всичко е наред.

И той си рече: не е редно един рационално мислещ ном да си ги мисли тия.

В дървенията покрай вратата на Канцеларията имаше пукнатина. Доркас се промъкна през познатата тъмнина под пода и зашари наоколо с ръце. Накрая напипа ключа.

Доста се гордееше с тази си идея. Отвън Канцеларията имаше голям червен звънец — вероятно, за да чуват човеците телефона, когато в Кариерата е шумно. Доркас беше сменил свързването и сега можеше да го накара да звъни, когато си поиска.

Натисна бутона.

От всички ъгли на Кариерата към Канцеларията заприиждаха номи. Доркас изчака, докато пространството под пода се напълни, после придърпа една празна кибритена кутия и се възкачи на нея.

— Човекът се върна — оповести той. — Този път не можа да влезе, ама следващия…

— Ами твоите телове? — обади се някой от тълпата.

— Боя се, че му се намират разни неща като клещи.

— Толкоз, значи, с твойта теория, че… хм, човеците били интелигентни. Един интелигентен човек би бил достатъчно наясно с това, хм, да не ходи там, където не го щат — кисело каза Низодемус.

Доркас обичаше да гледа как в младите номи кипи нетърпение. Ала Низодемус цял трепереше от някакъв особен вид нетърпение, който не беше за гледане. Измери го със свиреп поглед — доколкото посмя, де.

— Тукашните човеци може и да са по-различни от тези в Магазина — сопна се той. — Във всеки случай…

— Заповед ще да го е изпратил — рече Низодемус. — Това е присъда, хм, над нас!

— Нищо подобно. Просто си е най-обикновен човек — отвърна Доркас.

Низодемус го гледаше втренчено. Той продължи:

— Сега трябва наистина да изпратим някои от жените и децата в…

Отвън се чу тропот на тичащи крака и двамата стражи се втурнаха през пукнатината.

— Върна се! Върна се! — задъхано изкрещя Сако. — Човекът се върна!

— Добре де, добре — зауспокоява го Доркас. — Не се шашкай. Той не може.

— Не! Не! Не! — ревеше Сако и подскачаше нагоре-надолу. — Носи си чифт резачки! Сряза телта… И веригата. И…

Не чуха останалото.

Ръмженето на приближаващия двигател им каза всичко.

Толкова се усили, че бараката потрепера. След това изведнъж спря, оставяйки след себе си досадна тишина — тя беше по-лоша и от шума. Някъде се затръшна метална врата. После вратата на бараката затрополи и заскърца.

Отекнаха стъпки. Дъските над главите им се огънаха. По главите им се посипаха облачета прах. Тежките бумтящи стъпки продължаваха да кръстосват Канцеларията.

Номите стояха в пълно мълчание. Не помръдваше нищо освен очите им — но пък те се движеха в пълен синхрон със стъпките: следяха ги строго и трепкаха напред-назад в зависимост от това накъде се упътваше човекът. Някакво бебе се разциври.

Отпървом се чу потракване, а после и сподавеното мучене на човешки глас — обичайните непонятни звуци. Доста време се проточи.

После стъпките отново напуснаха Канцеларията. Номите дочуха хрускането им навън. Появиха се и други звуци. Гадни, стържещи метални звуци.

Някакво номче жално се обади:

— Мамо, имам пиш, мамо…

— Шшшт!

— Ама наистина, бе мамо…

— Млъкни най-после!

Всички номи до един застинаха като трупи — стъпките взеха да кръжат около тях. Е, не до един — имаше едно номче, което подрипваше от крак на крак, а лицето му бе цяло почервеняло.

Внезапно шумът спря. Чу се как вратата на камиона се затръшна, после двигателят изрева и моторният звук се стопи в далечината.

Доркас се обади шепнешком:

— Мисля, че вече можем да се поотпуснем малко.

Стотици номи облекчено въздъхнаха.

— Мамо!

— Добре бе, хайде заминавай.

След облекчената въздишка избухна взрив от бърборене. Един глас се извиси над останалите:

— Такова нещо никога не би станало в Магазина! — Беше Низодемус. Катереше се по някакво парче от тухла.

— Вас питам, приятели номи, това ли ни караха, хм, да очакваме?

Хорово мънкане от „да“-та и „не“-та. Низодемус продължи:

— Преди година живеехме на сигурно място — в Магазина. Помните ли как изглеждаше той по време на Коледния Панаир? Помните ли какво имаше в Отдел „Хранителни стоки“? Някой да си спомня, хм, за говеждо печено и пуйки?

Тук-таме избухнаха сконфузени ръкопляскания. Низодемус ги изгледа с тържествуваща физиономия.

— А ей ни сега, по същото време… е, те твърдят, че било същото време — подметна той саркастично, — и онова, което се очаква да ядем, са някакви неща на буци, които растат… В калта! А месото въобще не е истинско месо, просто… умрели животни! Накълцани животински трупове, представете си! С това ли искате да свикват вашите деца? Да си изравят храната от… хм, калта? А сега ни казват, че може да ни се наложи да се местим в някакъв хамбар, дето даже нямало истински дъски на пода, и значи не можем да живеем така, както е наредил Арнолд Брос! А после накъде, питаме се ние? Навън сред полята? Хм! И знаете ли кое му е най-лошото на