Грима и Доркас

всичкото това? Ще ви кажа — и той посочи Доркас с пръст. — Хората, които, тъй изглежда, сега ни нареждат какво да правим, са точно ония, които, хм, са най-отговорни, задето ни вкараха в тая беля!

— Задръж, ако обичаш… — подхвана Доркас.

— Всички знаете, че съм прав! — кресна Низодемус. — Помислете за това, номи! Защо, за Арнолд Брос, да се свети името му, трябваше да напускаме Магазина?

Още приглушени ръкопляскания. Тук-таме из публиката избухнаха свадички.

— Я не се прави на идиот! — отсече Доркас. — Че Магазина тъй и тъй щяха да го разрушат!

— То не се знаеше! — изкрещя Низодемус.

— Разбира се, че се знаете! — изрева Доркас. — Масклин и Гърдър видяха…

— А сега къде ги тях, а?

— Тръгнаха за… ъ-ъ, тръгнаха за… — започна Доркас. Знаеше, че не го бива много по тия неща. Защо пък точно той? По му харесваше да се занимава с болтове, с телчета, с такива ми ти работи. Болтовете поне не ти кряскат насреща.

— Да, тръгнаха! — Гласът на Низодемус се сниши до нещо като ядно съскане. — Помислете за това, номи! Размърдайте си, хм, мозъците! В Магазина знаехме къде сме, всичко си вървеше както трябва — както бе наредил Арнолд Брос, и изведнъж се озовахме Навънка! Помните ли как презирахте Вънкашните? Е, Вънкашните сега сме ние! Хм! И сега отново сме в пълна паника, и тъй ще бъде винаги, докато не влезем в правия път и Арнолд Брос великодушно не ни позволи да се върнем в Магазина — по-добри и по-мъдри!

— Е хайде да се изясним веднъж завинаги — обади се един ном. — Да не искаш да кажеш, че Абатът ни е лъгал?

— Не съм казал нищо подобно — подсмръкна Низодемус. — Само ви излагам факти. Хм! Нищо повече.

— Ама, ама, ама Абатът тръгна да търси помощ — плахо се обади една номка. — И, и, и в края на краищата, сигурна съм, че Магазина го разрушиха. Искам да кажа, иначе нямаше да се вкараме в цялата тая беля, нали? — тя изглеждаше отчаяна.

— Аз обаче това ще ви кажа: каквото щете си приказвайте, ама оня хамбар, дето сега е всекиму на устата, никак не ми харесва. Че там дори и ток няма — обади се номът до нея.

— Да, пък е и точно посред… — подхвана друг ном и сниши глас: — Нали знаете. Посред нещо си. Знаете за кое ви говоря.

— Да-а-а — проточи някакъв чичко. — Онуй нещо си, знам го аз. Мойто момче ме води на къпини преди месец-два там нагоре, та го видях.

— Нямам нищо против да го гледам отдалече — обади се притеснено номката, — ама само като си помисля, че съм посред него, и цялата се разтрепервам.

Те дори не искат да кажат открито поле, помисли си Доркас. Знам как се чувстват.

— То тука, да ви кажа, си е доста уютно — обади се първият ном, — ала всичкото онова, дето е Навънка, как му се викаше, май нещо с „П“…

— Природа? — измънка Доркас. По устните на Низодемус плъзна налудничава усмивка. Очите му святкаха.

— А така. Да, ама на мене тя хич не ми изглежда природно. Ненормална работа е тая. Пък и я гледай колко е много. Хич не ми прилича на нормален свят. Я го вижте само какво е. Подът е грапав, пък трябва да е гладък. И стени — никакви. Ами всичките ония звездни ламбички, дето се палят нощем — те работа не вършат, нали тъй? Пък сега и тия човеци, дето си ходят, където им скимне — нали няма истински Наредби като в Магазина…

— Точно затова Арнолд Брос е създал Магазина през 1905 година — намеси се Низодемус. — Място точно като за номи!

Доркас лекичко хвана ухото на Сако и придърпа младия ном.

— Да знаеш Грима къде е? — прошепна му той.

— Че няма ли я тука?

— Ами явно я няма. Ако беше тука, досега да му е скочила. Сигурно е останала в училищната дупка с децата, макар и да е чула звънеца. Тъй ще е, да знаеш.

Низодемус си е наумил нещо, помисли си той. Не знам какво е, ама нещо намирисва. И то гадно.

Стана още по-зле — времето се скапа и на всичкото отгоре заваля. Гнусен Гаден дъжд. С лед. Лапавица, рече баба Моркий. Целите подгизнаха — хем не беше точно вода, хем и лед не беше съвсем. Беше… дъжд с кокали!

Успяваше някакси да се промъкне и там, където обикновеният дъжд въобще не можеше да стигне. Доркас организира младите да копаят отточни канали и завинти няколко големи електрически крушки — да се топлят. По-старите номи насядаха на купчина около тях, разкашляха се и отпочнаха мрънкането.

Баба Моркий се стараеше с всички сили да ги ободрява. На Доркас много му се щеше да престане.

— То туй нищо не е — разправяше тя. — Аз и Големия Потоп помня! Като ни затлачи дупката, та да видите студ и киша! Дни наред, ви казвам! — Тя се изкикоти и се заклати назад- напред. — Същински удавени плъшоци! Суха съчка не беше останала, ще знаете, та цяла седмица без огън изкарахме! Няма майтап!

Номите от Магазина се бяха оцъклили насреща й и потръпваха.

— Няма какво да ми се притеснявате, че ще минавате през открито поле! — продължи тя ей тъй, да се намират на приказка. — Девет пъти от десет нищо няма да ви изяде.

— Олеле майчице — изохка една номка.

— Да бе, била съм Навънка в полето сто пъти по сто. Ако караш все покрай плета и си отваряш зъркелите, няма страшно! Само дето чат-пат ти се налага да тичаш, ама много бързо — довърши тя.

Никой не се зарадва на новината, че някакъв „Ландроувър“ паркирал точно върху онова парче земя, където смятаха да посадят това-онова. Лятото бяха копали коравата пръст цяла вечност, докато заприлича на чернозем. Дори бяха засадили и семена, ала те не покараха. Сега колата бе изровила там две широки дири, а на портата висеше нов катинар, с верига.

Лапавицата вече покриваше дирите. Отнякъде бе изтекъл и бензин и върху им се бе размазала дъга.

През цялото това време Низодемус постоянно бе припомнял на всички колко, ама само колко по-добре са си живели в Магазина. Всъщност, нямаше и нужда да ги навива много. В края на краищата, там си беше по-добре. И то къде-къде по-добре.

Смятам, че можем да поддържаме топлината, пък и ядене имаме много — мислеше си Доркас, — макар че заек с картофи не можеш да сготвиш по много начини. Проблемът е там, че Масклин си мислеше как излезем ли веднъж от Магазина, всички до един ще се захванем дружно да копаем, строим, ловуваме и ще срещаме бъдещето, вирнали брадички и засмени до уши. По-младите май се оправят доста добре, струва ми се. Но ние, старите, сме си свикнали да я караме както си знаем. Добре съм си аз — нали обичам да човъркам разни неща, мога да бъда полезен с нещо, ама другите… Само с мрънкане се занимаваха, но то пък какво ли им оставаше? В това, последното, направо се бяха изпраскали.

Чудя се каква ли игричка играе Низодемус. Май много се е вживял, ако ме питате мене.

Ще ми се Масклин да си дойде.

То и младият Гърдър всъщност доста го биваше.

Минаха се вече цели три дни.

В такива моменти той знаеше, че ще му стане много по-добре, ако отиде при Джекуб.

6.

I. Там в хълма имаше Дракон, още от времето, когато е бил създаден Светът.

II. Ала бе стар и потрошен, и умираше.

III. И носеше Знака на Дракона.

IV. А знакът бе: Джекуб.