Грима и Доркас

знае. Той ще ти каже. Кажи му го, Масклин. А ти го чуй, Гърдър. Щото Масклин го бива да мисли. А точно в такъв момент…

— Да вървим на летището — рече Масклин.

— Ето на — възкликна Ангало. — Казах ли ти, Масклин не е такъв ном, че… Кво?!

— Да ходим на летището, да хвърлим някое око.

Ангало мълчаливо зяпна.

— Ама… ама… — едвам успя да промълви той.

— Сигурно си струва да опитаме.

— Но всичко това е просто съвпадение! — ревна Ангало.

Масклин сви рамене.

— Ами ако е така, ще се върнем. Не казвам да ходим всички. Само неколцина.

— Но представи си, че докато ни няма, вземе, та се случи нещо!

— То все ще се случи, тъй или иначе. Ние сме хиляди. Няма да е трудно да закараме хората в оня хамбар, ако се наложи. Не е като Дългото Пътуване, я.

Ангало се поколеба.

— Тогава ще дойда аз. Само за да ти докажа какъв си суеверен.

— Добре — сви рамене Масклин.

— Много ясно, че и Гърдър идва — добави Ангало.

— Кво? — обади се Гърдър.

— Е, нали ти си абат — подметна саркастично Ангало. — Ако ще си говорим с Внука (39), то най-добре ти да говориш с нето, нали така? Искам да кажа, той сигурно няма да иска да изслуша никой друг…

— Аха! — кресна Гърдър. — Мислиш, че няма да дойда, а? Ще дойда, и още как! Струва си само за да ти видя физиономията после!

— Значи, всичко вече е наред — каза Масклин спокойно. — А сега мисля, че е по-добре да изпратим нарочен човек да следи пътя. А по-добре и в стария хамбар да идат хора. Да видим и какво ще могат да замъкнат дотам. Тъй де, за всеки случай.

Грима го чакаше отвън. Не изглеждаше много щастлива.

— Познавам те добре — каза тя. — Знам те как гледаш, като караш народа да върши разни работи, дето не му се ще да ги върши. Какво си си наумил?

Те се заразхождаха в сянката на една ръждясала тенекия. От време на време Масклин поглеждаше нагоре. Тази сутрин, мислеше си той, небето си изглежда, както винаги си е изглеждало: нещо синьо на облаци. Сега то обаче беше и нещо друго — пълно с думи, с невидими картини и с машини, които фучат насам-натам из него. Защо става така, че колкото повече неща научаваш, толкова по-малко знаеш наистина?

Най-накрая се обади:

— Не мога да ти кажа. То и аз самият май не знам.

— Нещо с Нещото, нали?

— Да. Виж, ако ме няма, само за малко повече от…

Тя скръсти ръце.

— Не съм идиотка, както знаеш — подхвана тя. — Портокалов сок, как пък не! Изчела съм вече почти всички книги, дето ги донесохме от Магазина. Та, Флорида е място. Също като Кариерата. Може и по-голямо да е даже. И дотам има много път. За да го стигнеш, трябва да минеш през много вода.

— Мисля, че пред този път Дългото Пътуване нищо няма да е — почти прошепна Масклин. — Знам, защото веднъж като отидохме до летището, от другата страна, там край пътя, видях вода. Изглеждаше, като че край няма.

— Казах ли ти — навири нос Грима. — Сигурно в бил някой океан.

— То си имаше табела — допълни Масклин. — Не мога да си спомня всичко, дето го пишеше, не ме бива в четенето като тебе. Едната от думите беше рез… резер… воар, така мисля.

— Ето, видя ли!

— Но сигурно си струва да се опита — намръщи се Масклин. — Има само едно-едничко място, където винаги ще бъдем в безопасност, и то е онова, откъдето сме дошли. Инак все ще трябва да бягаме, да бягаме…

— Тая работа, дето си я намислил, не ми харесва — смънка Грима.

— Ама нали ти каза, че не ти харесва и да бягаме! Нямаме друг избор, не разбираш ли? Нека просто да опитам. Ако не стане, ще се върнем!

— Да, ама представи си, че нещо се обърка? Ами ако не се върнеш, представи си? Ами че то аз ще…

— Да? — гласът на Масклин бе пълен с надежда.

— Ще откача, щото нали ще ми се наложи да обяснявам на хората това, онова и не знам кво си! — тросна се тя. — Ама че тъпа идея! Не, нищо общо не искам да имам с тая работа.

— О! — Масклин бе явно разочарован, но нали си беше инат… — Да, ама аз все пак ще опитам! Извинявай, за което.

5.

V. И рече той: Що за Жаби са тез, дето ми говориш?

VI. И рече тя: Ти Тъй и Тъй не би Разбрал.

VII. И рече той: Права си.

Из „Книга на Номите“

Странни Жаби,

Глава 1, стихове V–VII

Беше тежка нощ…

Предстоеше път до хамбара, а той щеше да трае цели часове. Няколко бригади вече бяха потеглили, за да маркират пътя и въобще да го подготвят, а наред с това и се оглеждаха за лисици. Не че напоследък ги бяха виждали често. На една лисица винаги би й било много приятно да нападне самотен ном, но трийсет добре въоръжени и въодушевени ловци бяха съвсем друга работа, и в този случай лисицата, която би проявила интерес, ще да е някоя…, ама наистина много тъпа лисица. Онези, които живееха покрай Кариерата, зърнеха ли ном, имаха навика да се изнасят скоростно в обратна посока. Бяха разбрали, че номи — това означава неприятности.

За някои от тях урокът беше минал твърде тежко. Скоро след като номите се бяха нанесли в Кариерата, някаква лисица, изненадана и очарована, взе, че налетя на двойка невъоръжени ягодоберачи, които, естествено, изяде. Още по-изненадана бе тя същата нощ, когато на входа на дупката й се разгоря огън — бяха я проследили двеста смръщени номи. Щом, с насълзени от дима очи, понечи да се измъкне, те я набодоха до смърт с копия.

На много животни би им харесало да вечерят с ном — бе казал Масклин. За тях обаче е по-добре да разберат следното: или ние, или те. А още по-добре ще е веднага да им стане ясно, че тях няма да ги бъде. Нито едно животно нямаше да опита как са номите на вкус.