После се бе оплакал на Гърдър и той бе му казал: „Да, тъй хич не бива, момичетата трябва да правят онова, което им се каже!“ И Масклин бе му рекъл: „Ами добре, ама обясни й го ти!“ И Гърдър бе му казал: „Ами то, ъ-ъ, такова де, то нея нали си я знаеш каква е кибритлийка, май по-добре да я поотложим тая работа, пък и времената се променят…“
Времената се били променяли! Ами да, точно така си беше. Та нали повечето от промените ги беше правил Масклин. Нали трябваше да накара хората да си променят мисленето, за да напуснат Магазина. Промените бяха нещо необходимо. Много хубаво нещо си бяха промените даже. Той беше изцяло за промените.
Онова, срещу което беше ужасно, ама ужасно против, бе нещата да не си остават каквито са.
Копието му стоеше подпряно в ъгъла. Ама че жалко изглеждаше… сега. Просто парче кремък, вързано за прът с някакви си там жици. От Магазина бяха донесли разни триони и какво ли още не. Сега използваха метал.
Известно време остана втренчен в копието. После го грабна и излезе навън, за да си спретне едно дълго и сериозно мислене по въпроса, кое как е и къде е той сред всичкото това. Или, както би се изразил някой друг — да се вкисне здравата.
Изоставената Кариера стигаше горе-долу до средата на хълма. Над нея пълзеше стръмен затревен склон, а по-нагоре на свой ред избуяваха къпини и глогинак. Отпред пък се ширеха ниви.
Под Кариерата, през плетища и шубраци, се виеше черен път и стигаше главното шосе. Още по-нататък имаше железопътна линия — така им се викаше на двете дълги железа, подпрени на дебели дървени трупчета. Понякога по тях профучаваха едни такива неща, прилични на дъ-ъ-ъълги камиони, накачени един за друг.
Номите още не бяха схванали съвсем какво представлява тая железница. Ама изглежда, беше нещо опасно, защото бяха забелязали, че там, където я пресичаше шосето, щом се зададеше онова дългото, падаха две бариери и преграждаха пътя. Номите знаеха за какво служат бариерите. Имаше ги из нивите — пречеха на ония работи вътре да излизат навън. Та, беше близко до ума — бариерите пазят онова дългото — току-виж му скимнало да слезе от железата и да се юрне из пътищата.
По-нататък имаше още ниви и някоя и друга чакълена яма — бяха пълни с вода и ставаха за риболов, ако някому се приискаше риба — а там, отвъд, беше летището.
През лятото Масклин бе наблюдавал самолетите часове наред. Бе забелязал, че първо тръгват по земята, а после рязко излитат — като птици; сетне се смаляват и смаляват, и накрая изчезват.
Ей-това беше
Те трябваше да отидат там, където отиваха самолетите. Точно това му каза Нещото, докато все още му говореше. Номите бяха дошли от небето. От далечните небеса, по-точно, което беше малко мъчно за разбиране, защото то близки небеса и без туй нямаше. Ала трябваше да се върнат там. Такава беше тяхната… абе, нещо с „О“ беше. Оризия, точно така. Тяхната оризия. Някога те са притежавали цели свои светове. А взели, че заседнали тук, кой знае как. Да, ама — и точно това беше Грижата — оня ми ти кораб, дето летял из въпросните далечни небеса, сред звездите, все още се мотаел някъде наблизо. Първите номи го зарязали: слезли тук с по-малък кораб, който пък се разбил, и те не могли да се върнат.
А пък той беше единственият, дето знаеше това.
Старият абат, онзи преди Гърдър, и той го знаеше. Грима, Доркас и Гърдър поназнайваха нещичко, само че нали бяха номи практични, умът им беше зает все с нещо, а пък напоследък се бяха струпали страшно много неща за организиране.
Нали всеки си редеше дом. Ще превърнем Кариерата в свой малък свят, също като Магазина — порази го внезапна мисъл. Те мислеха покрива за небе. Пък ние сега небето — за покрив.
И ще си останем тук, и… и…
По шосето към Кариерата пълзеше камион. Подобна гледка беше толкова необичайна, че Масклин го забеляза чак след като известно време го беше гледал, без да го вижда.
— И никой не беше на пост! Защо нямаше никой на поста? Казал ли съм аз винаги да се варди тая Кариера!
Половин дузина номи препускаха през сухата папрат към портала.
— Беше ред на Сако — смънка Ангало.
— Въобще не е вярно! — изсъска Сако. — Ти не помниш ли, че вчера ме помоли да се сменим, щото си щял бил…
— Хич не ме интересува чий ред е било! — кресна Масклин. — Нямало е никой! Нали така? А пък е трябвало да има някой! Нали така?!
— Съжаляваме, Масклин.
— Да бе, съжалявате.
Номите се изкатериха по насипа и се проснаха зад една изсъхнала туфа.
Камионът беше доста малък за камион. Някакъв човек слезе от него и взе да се върти около портала.
— Това е „Ландроувър“ — самодоволно отбеляза Ангало. Преди Дългото пътуване, в Магазина, беше изчел де що успя да намери за колите. Харесваше ги. — Не е точно камион, то по-скоро човеци вози…
— Тоя залепи нещо на портала — прекъсна го Масклин.
— На
— Странна работа — подкрепи го Ангало.
Човекът бавно и тромаво, като всички човеци, се помъкна обратно към камиона. Камионът обърна, изрева и се стопи в далечината.
— Виж го чак докъде се домъкнал само за да лепне някаква си хартийка на вратата — обади се Ангало. Всички вече бяха на крака. — Човешка му работа.
Масклин се намуси. Човеците, не ще и дума, бяха големи и тъпи, но май наумяха ли си нещо, хич не се спираха. И явно се подчиняваха на някои работи, написани на хартия. В Магазина на някаква хартийка беше написано, че ще бъде разрушен — и ей на, разрушиха го. Да нямаш вяра на човек, щом си е имал работа с хартийки.
Той посочи ръждивата мрежа — по-пъргавите номи лесно я изкачваха.
— Сако! Я смъкни онова тук.
Далече-далече една съвсем друга хартийка се вееше на плета. Дъждовните капки тропаха по избелелите от слънцето букви. Накрая хартийката подгизна, натежа и…
… се откъсна.
И се пльосна на тревата, шумолейки на вятъра.
2.
III. Но дойде Знак, и рекоха хората: Туй що ли е и що ли значи?
IV. И не значеше нищо добро.
