Крилете на Масклин

— На мене пък ми харесват…

— А на някои дървета съвсем са им сбъркали височината!

— Те също ми харесват, Гърдър.

— А на мене хич не ми харесва туй, че кара Ангало!

— Мисля, че той се справя все по-добре, Гърдър.

— Е, просто се надявам отнякъде да не връхлети още някой самолет, това е…

Гърдър и Масклин се люшкаха насам-натам в една груба кошница, изплетена от телове и жици. Тя висеше от една квадратна дупка на Кораба. В Кораба имаше още доста огромни стаи, които не бяха успели да изследват. И навсякъде беше пълно със стари машини. Нещото беше споменало, че този Кораб бил изследователски.

Масклин обаче не смееше да се довери на машините. Сигурно имаше и такива, които лесно можеха да вдигат кошницата нагоре и да я свалят надолу, но той предпочете да омотае въжето около една колона вътре в Кораба и, с помощта на Пион там вътре, вдигаха и сваляха кошницата единствено с честни номски усилия.

Кошницата се блъсна в един клон и леко отскочи.

Проблемът им беше, че човеците изобщо не ги оставяха на мира. Веднага щом се натъкнеха на някоя планина, която да изглежда горе-долу като онази, която им трябваше, и разни самолети и хеликоптери веднага се разбръмчаваха наоколо като мухи покрай орел. Само ги разсейваха.

Но тук цветя че имаше — имаше!

Масклин изпълзя по клона и стигна до най-близкото цвете. Шест жълти очета се вторачиха в него.

Значи, в края на краищата, вярно било…

Той се почуди дали пък не трябва да им каже нещо, ако изобщо можеха нещо да разберат.

Клонът беше доста дълъг и доста дебел. Ала в Кораба имаше какви ли не инструменти. Можеха да спуснат жици и да закачат клона за тях, а после да го отсекат и да го издърпат нагоре. Изискваше известно време, ала нищо от това. Беше важно!

Нещото беше им разказало, че си имало разни начини за отглеждане на растения под лампи с цвета на слънцето — в гърнета, пълни с нещо като рядка супичка, която помагала на растенията да растат. Най- лесното нещо щеше да е да запазят клона жив. Най-лесното нещо в… света.

Ако действаха леко и внимателно, жабите хич нямаше и да усетят.

Ако светът беше вана, то Корабът в такъв случай приличаше на сапун, който се носи насам-натам из нея като куршум и никога не е там, където очакваш да бъде. Можеше да го забележиш къде е само по това, че изведнъж цели тумби самолети и хеликоптери се юрват натам.

Или по-скоро приличаше на топчето в рулетката, което подскача ли подскача и се чуди на кое число да спре…

Или пък просто се беше загубил.

Търсиха цяла нощ. Ако беше нощ. Трудно е да се каже. Нещото се опита да им обясни, че Корабът се движел по-бързо от Слънцето, макар че слънцето всъщност си седеше на едно място и не мърдаше наникъде. На едни места беше нощ, на други пък — ден. Ужасно лоша организация, според Гърдър.

— В Магазина — обясняваше той, — винаги беше тъмно, точно когато се полага. Ако ще да е бил само нещо си там, построено от човеци. — За пръв път го чуваха да признава, че Магазинът бил построен от човеци.

Ала където и да отидеха, се натъкваха все на непознати гледки.

Масклин се почеса по брадичката.

— Магазинът се намираше на някакво място, което се казваше Блекбъри — рече той. — Толкоз знам аз. Значи. Кариерата няма как да е далеч от него.

Ангало махна раздразнено към екраните.

— Да, ама това тук не ти е картата! Имената изобщо не ги пише! Ама че нелепица! Че как тогава да разбереш къде си?

— Добре де — махна Масклин. — Само недей да слизаш пак надолу да четеш табелите. Колчем си се опитал, и човеците веднага се юрват навън по улиците, а по радиох се почва едно ми ти крещене…

— Прав си — обади се Нещото. — Как да не се развълнуват хората, като виждат как по улицата се опитва да мине космически кораб, тежащ десет милиона тона.

— Последния път много внимавах! — защити се Ангало. — Даже спрях на червено! Не виждам за какво я вдигнаха цялата оная дандания. Пък ония ми ти коли и камиони — като се изблъскаха един в друг… Пък после мене не ме бивало за шофьор!

Гърдър се обърна към Пион. Момчето доста бързо усвояваше езика. На номите-гъсари езиците им се удаваха — бяха свикнали да срещат номи, говорещи какви ли не езици.

— Вашите гъски никога не се губят… Как така?

— Ами те просто не могат да се загубят — обясни Пион, — щото винаги знаят накъде са тръгнали.

— То с животните е друго — обади се Масклин. — Те си имат инстинкти. Това е като да знаеш разни неща, без да знаеш, че ги знаеш.

— Ама как така Нещото не знае накъде сме тръгнали? Щом Флоридия намери, такова важно място като Блекбъри едва ли би му било проблем!

— Не откривам радиосъобщения за Блекбъри. За Флорида има доста.

— Ами тогава поне да се приземи НЯКЪДЕ! — измърмори Гърдър. Ангало взе да натиска разни копчета.

— Не може. Под нас в момента има само море. И… това пък какво е?

Далече-далече под тях нещо бяло се носеше над облаците.

— Може да е гъска — обади се Пион.

— Според… мене… не… е — предпазливо рече Ангало. После завъртя едно копче. — Взех да му разбирам, ей!

Картината на екрана трепна и се приближи.

По небето се плъзгаше бяла стрела.

— Това да не е Конкордът?! — удиви се Гърдър.

— Същият — ухили се Ангало.

— Малко бавничко върви май, а?

— Само в сравнение с нас.

— След него! — нареди Масклин.

— Ама ние не знаем къде отива — гласът на Ангало звучеше много разумно.

— Аз пък знам! — настоя Масклин. — Като бяхме на Конкорда, ти нали погледна през прозореца. Отивахме право към слънцето.

— Да, слънцето залязваше… Е, и?

— Ами сега пък е сутрин. И той пак върви към слънцето — посочи Масклин.

— Е, и? И какво от това?

— Ами значи отива към къщи!

Докато го обмисляше, Ангало прехапа устна.

— Не разбирам защо слънцето трябва да изгрява и залязва на различни места! — вдигна рамене Гърдър. Той отказваше да разбере и най-елементарната астрономия.

— Значи, отива към къщи — кимна Ангало, без да му обърне внимание. — Тъй. Разбрах. Значи, да го следваме, а?

— Точно така.

Ангало бързо прокара ръце по копчетата.

— Така-а-а — рече той. — Ето на, вече вървим натам. Предполагам, че на шофьорите на Конкорда ще им е приятно да си имат компания, като знам колко сме нависоко.

Корабът полетя редом със самолета.