Крилете на Масклин

— Абе какво само шава насам-натам! — ядоса се Ангало. — И какво се разбърза…

— Може пък да са се уплашили от Кораба — предположи Масклин.

— Не виждам защо — вдигна рамене Ангало. — Изобщо не разбирам защо. Ние нищо не правим, просто ги следваме.

— Щеше ми се да имаме нормални прозорци… — тъжно рече Гърдър. — Можехме да им помахаме!

— Човеците виждали ли са такъв кораб и преди? — попита Масклин Нещото.

— Не са. Но са измислили най-различни истории за разни кораби, които идват от други светове.

— Да бе, това да искаш от тях — промърмори Масклин полу на себе си. — Те друго могат ли да измислят.

— Понякога в тези истории се разказва за приятелски настроени същества…

— За нас, значи — ухили се Ангало.

— А понякога — за чудовища с огромни виещи се пипала и грамадни зъби.

Номите се спогледаха.

Гърдър хвърли предпазлив поглед през рамо. После всички се втренчиха в коридорите, водещи навън от командната рубка.

— Като алигаторите ли? — смънка Масклин.

— Още по-зле.

— Ъ-ъ-ъ… — проточи Гърдър. — Ние във ВСИЧКИ стаи погледнахме, нали така?

— Те все нещо ще измислят, Гърдър. Това не е истина — опита се Масклин да успокои духовете.

— Кой пък ще седне такива работи да измисля?

— Човеците, кой.

— Хъм — обади се и Ангало. Опитваше се да се свие в креслото — тъй че, ако се появи нещо пипалато и с големи зъби, да не може да го докопа. — Не разбирам защо.

— Аз май разбирам. Напоследък доста си мисля за човеците…

— Нещото не може ли да прати съобщение на шофьорите на Конкорда? — предложи Гърдър. — Например: „Спокойно, ние зъби и пипала нямаме, гарантираме ви го!“

— Сигурно няма да ни повярват — поклати глава Ангало. — АЗ да бях целият само пипала и зъби, точно такова съобщение бих им пратил. Та да ги изхитря.

Конкордът се носеше с писък високо-високо в небето. Вече беше счупил трансатлантическия рекорд. Корабът се мъкнеше след него.

— Според мене — погледна надолу Ангало, — човеците са достатъчно умни, че да са луди.

— Аз пък мисля — отвърна му Масклин, — че сигурно са достатъчно умни, за да се чувстват самотни.

Самолетът докосна с гуми земята. Гумите изпищяха. През летището забързаха пожарни, а след тях — и още коли.

Огромният чер Кораб се стрелна над тях, завъртя се в небето и забави ход.

— Ей го резервоарът! — скокна Гърдър. — Точно под нас е! Ей я и железницата! Ей я и Кариерата! Там си е!

— Че къде искаш да е, малоумник такъв! — сряза го Ангало и насочи Кораба към хълмовете, цели в топящи се кръпки от сняг.

— Е, поне известна част от нея си е там — обади се Масклин.

Над Кариерата бе надвиснал облак черен дим. Щом се приближиха, номите забелязаха, че той се вдига от един горящ камион. Наоколо му имаше и други камиони, както и неколцина човеци. Щом съзряха сянката на Кораба, търтиха да бягат.

— Самотни, тъй ли го рече? — изръмжа Ангало. — Само да са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище да не са се раждали!!!

— Ако са направили нещо и на един-единствен ном, ще им се прище АЗ да не съм се раждал — смръщи вежди Масклин. — Но според мен там долу няма никой. Щом са дошли човеците, нашите едва ли още се мотаят там. И кой ли го е подпалил тоя камион?

— Уааааа! — изкрещя Ангало и размаха юмрук във въздуха.

Масклин огледа пейзажа под тях. Някакси изобщо не можеше да си представи хора като Грима и Доркас да са с заврели по разни дупки и сега да седят и да чакат Човеците да превземат Кариерата. Пък и Камионите не се палеха самички. Една-две от сградите също му се виждаха неповредени. Човеците не правеха такива неща, нали така?

Той се взря в полето отвъд Кариерата. Някой бе помлял портала. През калта и кишата се точеха чифт следи.

— Май са избягали с някакъв камион — обади се накрая той.

— Ама ти какво искаше да кажеш с туй „уааа“? — Гърдър пак не беше много в час.

— През полето ли? — учуди се Ангало. — Че нали ще заоре някъде и ще забуксува!

Масклин поклати глава. Може би дори и номите имат инстинкти.

— Следвайте дирите — нареди той. — Бързо!

— Бързо? Бързо искаш, така ли? Я се опитай да накараш тая пущина да върви БАВНО! — Ангало бутна един лост Корабът се метна над един хълм, побеснял от заплахата го обуздаят.

И преди бяха идвали тук. Пеша. Преди месеци. Направо да не повярваш.

Хълмовете бяха доста плоски и оформяха нещо като плато, обърнато към летището. Тая нива долу беше картофена. По-нататък идваше гъсталакът, в който навремето бяха ловували, а после — гората, дето бяха убили оная лисица, задето беше яла номи.

И… и нещо жълтичко се търкаляше долу през нивите.

Ангало изпружи врат.

— Някаква машина е, чини ми се — предположи той и взе да се протяга към някакви лостове, без да отлепя очи от екрана. — Бая шантава ми се вижда.

По шосето долу се движеха и други неща. С мигащи лампи отгоре.

— Тия коли долу май я преследват, а?

— Може пък да искат да си поговорят с нея за един горящ камион например — обади се Масклин. — Можеш ли да я настигнеш преди тях?

Ангало присви очи.

— Дали мога ли? Виж какво, според мен можем да ги изпреварим, та ако ще и през Флоридия да минем преди това! — той напипа друг лост и го бутна.

Пейзажът трепна и изведнъж онзи камион — защото това беше камион — се изправи точно насреща им.

— Видя ли, а? — ухили се Ангало.

— Я дръпни още по-близо — сръчка го Масклин.

Ангало натисна едно копче.

— Я погледни екрана…

— Номи! — възкликна Гърдър.

— Ухааа, гледай ги как побягнаха ония коли! — изкрещя Ангало. — Ще бягат, ами! Щото иначе като ги погнем с ония ми ти пипала! С ония ми ти зъби!

— Ама дано и нашите не си го помислят същото — притесни се Гърдър. — Масклин, мислиш ли, че…

Да, ама Масклин пак го нямаше.

Трябваше да се сетя по-рано — помисли си той.

На тоя клон един ном се нанасяше към трийсетина пъти. Държаха го под онези лампи и той безгрижно си растеше, топнат в оная специалната водица. Номите, летели някога с този Кораб, очевидно бяха отглеждали така много растения.

Пион му помогна да избута гърнето върху капака на люка. Жабчетата гледаха Масклин с интерес.

Когато успяха криво-ляво да го избутат върху платформата, Масклин отвори люка. Вратата не се плъзна