И тръгна с тежки стъпки по един коридор.
Масклин го гледаше как се отдалечава. Не за пръв път му се прииска да вярва в нещо така, както вярваше Гърдър, та да може да се оплаква на това нещо от живота. Прииска му се да се върне назад — назад в дупката, ако щете. Като си помисли ном, хич не беше лошо там, ако не смятаме това, че на хората им беше мокро и студено и постоянно ги ядяха. Да, ама там беше и Грима. Заедно им беше мокро, заедно им беше студено, заедно умираха от глад. И не беше толкова самотен…
Нещо до него се размърда. Излезе, че бил Пион — мъкнеше поднос със… абе, някакъв плод ще да е, реши Масклин. Заряза самотуването за момент и разбра, че гладът през цялото време е дебнал възможност за изява. Никога не беше виждал плод ни с такава форма, ни с такъв цвят.
Взе си от подноса един резен. Вкусът му беше като на орехов лимон.
— Добре се е запазил, като си помислиш — смотолеви той. — Къде го намери?
Оказа се, че Пион го бил измъкнал от някаква машина в съседния коридор. Много беше просто. Имаше картинки с какви ли не храни. Докоснеш ли картинката, се чуваше „блокжжж“ и после храната тупваше върху един поднос. Масклин натисна няколко картинки напосоки и пред него тупнаха няколко плода, един скърцащ на пипане зеленикав зеленчук и една мръвка, доста наподобяваща на вкус пушена сьомга.
— Чудя се, как ли го прави? — рече си той на глас.
Един глас се обади от стената:
—
— Не — призна си честно Масклин.
—
— О… О, ами тогава значи всичко е наред. Нещо, това си ти, нали?
—
Дъвчейки рибомръвката, Масклин се понесе обратно към командната рубка и предложи на Ангало да си хапне. На големия екран не се виждаше нищо освен облаци.
— Нещо никаква Кариера се не види…
Ангало дръпна някакъв лост. За момент онова чувство на тежест отново го обзе. Взряха се в екрана.
— Уха! — рече Ангало.
— Познато ми изглежда — обади се Масклин. Взе да се пипа по ризата и накрая измъкна прегънатата, измачкана карта, която мъкнеха чак от Магазина.
Разгъна я и взе да мести поглед ту към нея, ту към екрана. На екрана се виждаше диск, направен предимно от различни нюанси на синьото и тънички снопчета облаци.
— Имаш ли някаква представа това какво е? — попита Ангало.
— Абе не знам, ама имената на някои от частите му ги знам. Онова, дето отгоре е дебело, пък надолу става тънко, се казва Южна Америка. Виж го, същото като на картата е. Само дето отгоре му не пише „Южна Америка“.
— Ама Кариерата пак никъде не я виждам…
Масклин се взря в картинката на екрана. Южна Америка, значи. Грима нали точно за Южна Америка му приказваше? Там живееха ония жаби. В цветята. Някога тя му беше казала, че след като веднъж научиш, че съществуват такива неща като жабите, дето живеят в цветята, вече не можеш да бъдеш същият. Започваше да разбира какво е имала предвид.
— Зарежи я тая Кариера засега — рече той. — Тя, Кариерата, може и да почака.
—
Масклин се замисли. Трябваше да признае — така си беше. Кой знае какво ставаше вкъщи. Трябваше бързо да се върнат с Кораба там. Заради другите.
А после си помисли:
Толкоз време каквото и да направя, все го правя заради другите. Е хайде поне веднъж да направя нещо и за себе си! Не мисля, че с този кораб можем да намерим онези останалите номи, ама жабите поне знам къде да ги търся!
— Ей, Нещо — обади се той. — Карай към Южна Америка. А, хич недей да ми се опъваш.
12.
ЖАБИ: Някои хора си мислят, че да се знае за жабите е много важно нещо. Жабите са дребни, зелени или жълти, и имат по четири крака. Квакат. Младите жаби се наричат попови лъжички. Според мен за жабите няма какво друго да се каже.
Намерете една синя планета…
ФОКУС
Това нещо тук е планета. По-голямата й част е покрита с вода, ала въпреки това се нарича Земя.
Намерете сега една страна…
ФОКУС
… ей-това синьото, и зеленото, и кафявото под слънцето. Планините разкъсват дългите кичури на дъждовните облаци…
ФОКУС
А там, на върха на една планина — цялата зелена, и от нея капе вода — расте…
ФОКУС
… едно дърво. По него виси мъх, а в клоните му — цветя! И…
ФОКУС
… като погледнеш едно такова цвете отблизо, вътре в него има малка локвичка. Та, това е епифитна бромелиада.
Нейните листенца — пък може да са и венчелистчета — почти не трепват, когато три много мънички, много златнички жабчета изпълзяват отгоре й и се втренчват в почуда в бистрата, прясна вода. Двечките поглеждат водача си и го чакат да каже нещо подходящо за такъв исторически случай.
— Мип-мип!
Че може ли друго да каже.
После се плъзват по листото и цопват във водата.
Макар че жабите забелязват разликата между деня и нощта, идеята за Времето въобще им е малко нещо мътна. Знаят, че едни неща се случват след други неща. Онези жаби, които са наистина умни, може и да са се замисляли по въпроса дали съществува нещо, което задържа нещата да не се случват всичките наведнъж. Ала по-нататък не могат да се задълбочат.
Тъй че колко време е изминало, преди върху тях посред бял ден да се изсипе изневиделица някаква много странна нощ, от жабешка гледна точка е трудно да се каже.
Над върхарите на дърветата се носеше огромна сянка. Спря. След малко се разнесоха гласове. Жабите ги чуваха, макар и да не разбираха нито какво казват, нито какво представляват изобщо. Никак не приличаха на ония гласове, на които бяха свикнали.
А онова, което чуваха, звучеше ей-така:
— Ама колко са тия планини тука, бе?! Че то това си е пълен абсурд! Разсипничество, тъй му казвам аз. Една стига! Ако видя още една планина, ще откача! Още колко останаха? Всичките ли ще ги претърсваме?