Крилете на Масклин

Корабът вече бе много по-близо. Никъде не се виждаха прозорци или врати. Беше гладък като яйце.

В главата на Масклин бушуваше водовъртеж. Той винаги бе вярвал, че човеците всъщност са доста умни. В края на краищата, номите бяха много умни. И плъховете бяха доста умни. Даже и лисиците, и те бяха повече или по-малко умни. Сигурно по света се беше сейнал достатъчно акъл, че да стигне и за човеците. Само че това беше нещо повече от акъл.

Той си спомни онази книга, „Пътешествията на Гъливер“. Голяма изненада беше тя за номите. Остров, на който са живели мънички хора, никога не бе съществувал — беше съвсем сигурен в това. Това беше… беше… ами, измислица си беше. В Магазина имаше сума ти такива книги, пълни с измислици. Сума ти проблеми бяха навлеклите на номите. По неизвестни причини човеците имаха нужда от измислици.

Те всъщност никога не са вярвали, че номите наистина съществуват, помисли си той. Ала много са искали да вярват, че ние съществуваме.

— Кажи му… — рече той. — Кажи му, че трябва да се кача на Кораба.

Внукът Ричард зашепна. Все едно слушаш ураган.

— Казва, че там имало твърде много хора.

— Ама защо са го накупчили така тия човеци? — озадачено попита Масклин. — Че не ги ли е страх?

Внукът Ричард отговори — ураганът отново връхлетя.

— Казва, те си мислели, че от кораба ще слязат извънземни, за да си говорят с тях.

— Че защо?

— Де да знам — отвърна Нещото. — Сигурно, защото не им се иска да са сами.

— Ама вътре в тоя Кораб няма никой! Той е нашият…

Разнесе се вой. Тълпата си запуши ушите с ръце.

По тъмните стени на кораба примигаха светлини. Заблестяха по цялата му повърхност и взеха да изписват някакви фигури, които се разливаха напред-назад и се разпадаха. Отново се разнесе вой.

— Ама нали вътре няма никой?! Няма номи, дето да са били в хибернация или нещо такова?

Високо горе в Кораба се отвори квадратна дупка. Разнесе се свистене. През дупката се стрелна ален лъч и подпали една тумба храсталак на няколкостотин ярда от него.

Човеците се разбягаха.

Корабът се вдигна на няколко фута нагоре. Разтресе се тревожно, после се дръпна рязко встрани. А после се изстреля нагоре толкова бързо, че заприлича на размазано петно, подскочи и увисна над навалицата. После се обърна на една страна и взе да се търкаля като колело.

После се понесе плавно надолу и се приземи — повече или по-малко. Което ще рече, че единият му край докосна земята, а другият се отпусна във въздуха и увисна в нищото.

Корабът проговори с гръмовен глас.

Който за човеците сигурно звучеше като пискливо бърборене.

А онова, което каза, беше следното:

— Извинявайте! Извинявайте! Това микрофон ли е, какво е? Кое ли ще е това копче, дето отваря вратата… Я да го пробваме ей това…

В кораба зейна нова квадратна дупка. От нея бликна синя светлина.

Гласът прокънтя отново:

— Опа!

Чу се приглушено туп-тупане, каквото обикновено се чува, когато някой не е сигурен дали микрофонът му работи и чука по него, за да провери.

— Ей, Масклин, там ли си?

— Ама това е Ангало! — възкликна Масклин. — Вярно бе, че кой друг да кара така! Нещо, кажи на Внука Ричард, че аз трябва да се кача на Кораба! Моля те!

Човекът кимна.

Човеците търчаха край основата на кораба. Вратата бе твърде високо. Не можеха да я стигнат.

Внукът Ричард си проправяше път из гмежта. Масклин висеше на рамото му с мрачна решителност.

Корабът пак нададе вой.

— Ъ-ъ-ъ — разнесе се мощно усиленият глас на Ангало. Очевидно говореше на някого. — За тоя ключ не съм много сигурен, ама сигурно е… Много ясно, че ще го натисна, що пък да не го натискам? Щом е до вратата, значи сигурно няма страшно. Виж кво, абе що не вземеш да млъкнеш…

От вратата надолу се раздипли сребърна рампа. Изглеждаше достатъчно яка, че да издържи и човек.

— Видя ли? Видя ли? — чу се гласът на Ангало.

— Нещо, можеш ли да говориш с Ангало? Кажи му, че съм тук навън и че се опитвам да се кача на кораба…

— Не мога! Той явно натиска копчетата, както му падне! Остава ни само да се надяваме, че няма да натисне точно онова, дето не трябва!

— Мислех си, че можеш да нареждаш на Кораба какво да прави!

Нещото успя да докара шокиран тон.

— Не и когато има номи вътре! Не мога да му наредя да не прави нещо, което ном му нарежда да прави! Това е то да си машина!

Масклин въздъхна тежко.

— Помоли Внука Ричард да ме свали на земята — каза той и добави: — И да кажеш „благодаря“! Кажи му, че… че ще е много хубаво, ако си поговорим повечко някой път…

Нещото преведе.

Внукът Ричард като че се изненада. Нещото пак се обади. После Внукът протегна ръка към Масклин.

Ако трябваше да направи списък на най-ужасните моменти в живота си, Масклин без колебание би сложил този най-най-отгоре. Беше се изправял лице в лице с лисици; бе помагал да карат Камиона; бе летял на гъска — ала нищо не беше толкова страшно, колкото… да позволиш на човек да те пипне! Огромните закривели пръсти се разгънаха и го прихванаха през кръста. Затвори очи.

— Масклин? Масклин? Само да ти се е случило нещо лошо, да знаеш каква беля ще стане… — проехтя гласът на Ангало.

Пръстите на Внука Ричард леко стиснаха Масклин, все едно човекът държеше нещо извънредно крехко и чупливо. Масклин се остави бавно да го свалят на земята. Отвори очи. Намираше се сред гъста гора от човешки крака.

Погледна към огромното лице на Внука Ричард и, като се опита да говори възможно най-бавно и най дебело, изрече единствената дума, която ном бе казвал директно на човек от пет хиляди години насам:

— Довиждане…

И се втурна сред лабиринта от крака.

В основата на рампата стояха няколко човека с панталони, които биеха на униформени, и огромни ботуши. Масклин изприпка между тях и хукна нагоре.

От отворения люк пред него се разливаше синя светлина. Затича се и видя две точки, които се появиха на ръба му.

Рампата беше дълга. А Масклин не бе спал от часове. Щеше му се да бе поспал на онова легло, докато човеците го разглеждаха. Доста удобно изглеждаше.

Изведнъж на краката му рязко им се прииска едно-едничко нещо: да притърчат до някое близко местенце и да се опнат в легнало положение.

Най-после, залитайки, доближи горния край на рампата и точките се превърнаха в главите на Гърдър и Пион. Те протегнаха ръце и го издърпаха вътре в Кораба.

Обърна се и погледна морето от човешки лица долу под него. Никога преди не му се бе случвало да гледа човек отвисоко.

Те сигурно дори не го забелязваха. Чакат да излязат малките зелени човечета, помисли си той.

— Добре ли си? — настоятелно го попита Гърдър. — Правиха ли ти нещо?