Крилете на Масклин

— Нищо ми няма, нищо ми няма — измърмори Масклин. — Никой нищо лошо не ми е правил.

— Изглеждаш така, че да те погледне ном, ще се уплаши.

— Ние трябваше да поговорим с тях, Гърдър… Ние сме им нужни!

— Сигурен ли си, че наистина нищо ти няма — вгледа се Гърдър угрижено в него.

Масклин чувстваше главата си като пълна с памук.

— Нали помниш как вярваше в Арнолд Брос (създаден в 1905)? — успя да изрече той.

— Да — отвърна Гърдър.

Налудничава, тържествуваща усмивка озари лицето на Масклин.

— Е, ами той пък е вярвал в тебе! Какво ще кажеш за това, а?

След което, много внимателно, се строполи на пода.

11.

КОРАБЪТ: Машината, използвана от номите, за да напуснат Земята. Все още не знаем всичко за нея, ала тъй като е построена от номи с помощта на НАУКАТА, все някога ще го научим.

Из „Научна Енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Рампата се прибра. Люкът се захлопна. Корабът се издигна във въздуха, високо над сградите.

И увисна там, докато слънцето залезе.

Човеците долу се опитаха да го примамят с разни шарени светлини и мелодийки, и му приказваха на всички известни на човеците езици…

Ама на него май хич не му правеше впечатление.

Масклин се събуди.

Лежеше на някакво много неудобно легло. Беше меко, та меко. Мразеше да лежи на нещо, по-меко от земята. Магазинските номи обичаха да спят върху разни китни чердженца, ала леглото на Масклин и там си беше просто парче дърво. Беше се завивал с някакъв парцал, и според него това си беше жив лукс.

Седна и се огледа. Стаята беше доста празна. Само леглото, една маса и един стол.

Маса и стол.

В Магазина номите си правеха мебели от кибритени кутийки и от макари. Тия от Навънка пък представа си нямаха що е туй мебелировка.

Тия мебели изглеждаха съвсем като човешките — но с размери точно като за номи.

Масклин стана и затопурка по металния под към вратата. И тя като за номи правена. Врата, направена от номи, за да минават през нея номи.

Тя водеше към коридор, целият във врати. Имаше нещо в него. Нито беше мръсен, нито беше прашен. Но създаваше чувството, че го лъскат и чистят непрекъснато от много, много отдавна.

Нещо запърха пред него — някаква черна кутийка, доста прилична на Нещото, крачеше по коридора на подпорки. Пред себе си тикаше въртяща се четчица, която вкарваше праха в един процеп — или поне би го вкарвала там, ако изобщо успееше да закачи някакъв прах. Масклин се зачуди колко ли пъти машинката е чистила работливо този коридор, докато е чакала да се върнат номите…

Тя се блъсна в крака му, бибипна и се затътри в обратна посока. Масклин тръгна след нея.

След малко мина покрай някаква друга машинка. Тя сновеше по тавана и го чистеше с лекичко пощракване.

Зави зад един ъгъл и почти успя да събори Гърдър.

— Охо, вече си станал!

— Ъхъ — рече Масклин. — На Кораба сме, нали?

— Направо да се шашнеш… — подзе Гърдър. Погледът му беше трескав, а всеки косъм от косата му си стърчеше, накъдето му падне.

— Така си е — увери го Масклин.

— И да знаеш само всичките тия… пък и онова голямото… Пък и ония огромните… И има толкоз много… — гласът на Гърдър заглъхна. Изглеждаше също като ном, който би трябвало да понаучи някоя и друга нова дума, преди да почне да описва това или онова.

— Ужасно е голям! — изтърси той накрая и сграбчи Масклин за ръката. — Хайде — добави той и се затича по коридора.

— Ама как се качихте? — Масклин се опитваше да не изостава.

— Беше страхотно! Значи, Ангало го пипна онова табло там, и то взе, че се отмести, и после влязохме вътре, пък там имаше от ония, подвижните стълби, пък после влязохме в оная грамадната стая с голямата седалка, та Ангало като седна в нея, и като ми грейнаха ония ми ти лампички, и той като почна да натиска разни ми ти копчета, и като се размърдаха ония ми ти работи…

— Ти не се ли опита да го спреш?

— Абе нали го знаеш Ангало, като става въпрос за машини… Ама Нещото се опитва да му налее малко акъл в главата. Иначе досега да се е изпоблъскал в сума ти звезди — добави той намусено.

Преведе го през някаква арка и влязоха във…

… е, по всяка вероятност все пак си беше стая. Щом беше вътре в Кораба… Ама добре, че го знаеше предварително, помисли си Масклин, защото иначе като нищо би решил, че е Навънка. Бе се ширнала пред тях като някой Магазински отдел.

Големи екрани и табла, които изглеждаха страшно сложни, покриваха стените. Повечето бяха тъмни. Сенчестият мрак се простираше във всички посоки, като не броим малката локвичка светлина точно в средата.

Вътре в нея беше Ангало, който почти се губеше в тапицираното кресло. Пред него, върху полегато метално табло, цялото в копчета, стоеше Нещото. Очевидно се караха. Масклин се доближи. Ангало го погледна и се оплака:

— Не ще да прави онова, което му казвам!

Нещото изглеждаше по възможно най-дребния, черен и квадратен начин.

— Той иска да кара кораба — обади се то.

— Ти си машина! Ти трябва да изпълняваш онова, което ти се нарежда!!!

— Аз съм умна машина, и хич не ми се иска да свърша сплескан на дъното на някоя дълбока яма! — опъна му се Нещото. — Ти не си се научил още да пилотираш кораба!

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не си ме оставило да опитам! Карах Камиона — не беше ли така, а? Не бях аз виновен дето бяха набучили всичките ония дръвчета, лампи и незнам кво си по шосето! — добави той, щом забеляза как го гледа Масклин.

— Предполагам, че да се кара Кораба все пак е по-трудно… — дипломатично се намеси Масклин.

— Ама аз през цялото време се уча! То изобщо не е мъчно! На всяко копче си има картинка! Гледай сега…

Той натисна едно копче.

Един от големите екрани светна. На него се появи тълпата отвън.

— От векове са ни чакали… — пророни Гърдър.

— Ама какво искат?! — зачуди се Ангало.

— Намерил си кого да питаш — нацупи се Гърдър. — Кой ти ги знае какво искат човеците!

Масклин се вгледа в гъмжилото.