Все едно да се мъчиш да измислиш съвършена, непобедима стратегия в шаха. Колкото и да си умен, не можеш да изиграеш партия, която да е „правилна“ за всички хора, за всички времена, навсякъде. Отговорите на десет въпроса водят до стотици нови въпроси, а техните отговори пораждат хиляди други въпроси. Не само че нямаше да стигне до правилното — напротив, колкото повече се задълбочаваше, толкова по-голяма беше вероятността да сгреши.
… Потънал в мрачните си мисли, Федър забеляза още нещо в полумрака отзад.
Куклата.
Беше я оставила.
Това също беше тъжно. След всички грижи просто я беше захвърлила. Създаваше се впечатлението за безнравственост. Какво ще кажете за момиченце, което тръгва и изоставя куклата си? Каква ще стане, когато порасне?
Федър се изправи и погледна куклата.
Най-обикновена гумена кукла серийно производство. Не беше от скъпите — от спящите. Кестенявата коса беше нарисувана. На едно място главата беше протъркана очевидно от дългото стоене във водата. Но можеше там да е била залепена коса, която отдавна е паднала.
В куклата — гола и безполова, имаше нещо много тъжно. Нещо невинно. Нещо сбъркано. На Федър не му беше приятно да я гледа. Не искаше да се чувствува обвързан.
… Какво, по дяволите, да прави с нея?
… Не искаше да я остави при себе си.
Можеше просто да я изхвърли зад борда. Нямаше да се различава от останалия боклук по плажа. Никой нямаше да я забележи. И бездруго куклата се беше запътила натам, преди Лайла да я измъкне от водата.
До нея имаше риза, която не приличаше на неговите. Изглеждаше нова и чиста. Федър я взе. На нея беше забодена карфица, той я извади и я остави на масата. „Сигурно е нова — помисли Федър, — още е с карфиците.“
Премери я, но не можа да я закопчае, без да поеме дълбоко въздух. Беше му малка. Не беше негова. Най-вероятно я беше оставила Лайла. За какво пък й е била нова мъжка риза? Сети се, че куклата беше увита в нещо подобно. Ето обяснението. Но защо ще купува риза за куклата? Наистина Лайла живееше в някакъв измислен свят.
Е, ако я беше купила, за да увие куклата, ризата можеше и сега да се използува за същата цел. Така Федър сигурно щеше по-лесно да преодолее впечатлението за извършена несправедливост, което куклата създаваше.
Пъхна главата й през яката. Ризата й стигна чак до краката като нощница. Така изглеждаше по-добре. Закопча яката около шията. Нещо в куклата излъчваше най-различни видове Качество, за каквито производителят не бе и помислял. Лайла беше оставила върху нея отпечатъка на множество ценностни модели и той още личеше. Куклата приличаше на религиозен идол.
Федър я остави на крайчеца на масата, върна се, седна и се загледа в нея. Изглеждаше по-добре с ризата.
Идол, ето какво представляваше куклата. Истински религиозен идол от изоставена религия с един- единствен вярващ. Притежаваше всички внушителни черти на идолите. Точно това го плашеше.
Веднъж ритуализирани и обожествени, идолите променят ценностите си. Вече не можеш да ги захвърлиш току-така, както не можеш да оставиш стара църковна статуя на бунището.
Замисли се какво всъщност правят със старите, изоставени църковни статуи. Има ли някаква церемония за разосвещаване? Спомни си, че се канеше да погребе идола заради Лайла. Сега може би трябваше да стори същото заради самия себе си. Просто да го остави някъде, но не на боклука.
Странни чувства. Антрополозите биха направили много неща с идолите. Или сигурно вече са ги направили. Федър се сети за една книга, озаглавена „Маските на Бога“, винаги бе искал да я прочете. За културата може да се научи много от онова, което е казано за нейните идоли. Идолите опредметяват най- съкровените ценности на културата, нейната истинска същност.
Куклата представляваше най-съкровените ценности на Лайла, истинската Лайла и казваше за нея неща, които противоречаха на всичко останало. От нея личеше, че съществуват два противоречиви модела в конфликт с някаква огромна сила и тектоничните пластове са се разместили сякаш със земетресение, разрушително по скалата на Рихтер. Единият модел, отхвърленият от Райгъл, се местеше в една посока. Куклата представляваше модел, ориентиран в друга посока. Затова идолът даваше възможност на Лайла да опредмети другия модел и да освободи напрежението, причинило земетресението. А сега Лайла беше изоставила този модел — сигурен знак, че се връща към нещо по-лошо. Или не беше така?
Може би за да се предпази от връщане към нещо по-лошо, Федър трябваше да погребе куклата достойно заради самия себе си.
Нещо изтрака и той се сети за лодката. Още не беше извадил продуктите. Събитията се развиха толкова бързо, че съвсем беше забравил торбите.
Качи се на палубата, слезе в лодката и прибра покупките. След като Лайла си отиде, храната щеше да му стигне поне до Норфолк. Но дотогава сигурно щеше да се развали.
Върна се на палубата, пусна торбите една по една долу в кабината, сложи ги на масата и прибра съдържанието им в хладилника. После пак обърна поглед към куклата идол.
Взе я и я пъхна под мишница като свое дете. Изнесе я на палубата и внимателно я сложи да седне. Пак стъпи в лодката, пое куклата и я остави косо на кърмата пред себе си. Сетне загреба към брега. Добре, че беше ризата, Федър щеше да увие идола, ако се наложи. Щеше да му е много трудно да обяснява, ако случайно дойдеше някой.
Пътеката минаваше покрай ниски храсти с плътни листенца и дребнички сивосини плодове. Беше покрита с малки оранжево-кафяви камъни и пясък, отгоре имаше изсъхнала трева — кухи тръстикови тръбички, начупени на парчета, по-малки от една педя, съвсем тънички и разпилени. Федър се зачуди дали е от урагана. Пред него от едната страна до изсъхнал златник се виждаше знакът на Министерството на вътрешните работи.
По-нататък имаше старателно изрисуван знак да не се влиза в блатото, за да се опази дивата природа. Добре, че главното шосе към града не минаваше оттук. Така мястото оставаше уединено.
Над главата му се разнесе крясък на гъски. Федър вдигна очи и видя трийсет-четирийсет гъски в клинообразно ято, поели на северозапад, в погрешна посока… Луди гъски. Сигурно им беше повлияло необичайно топлото време.
С идола в ръце Федър изпитваше усещането, че двамата споделят преживяването, сякаш се е върнал в детството и има въображаем спътник. Децата говорят с куклите, възрастните говорят с идолите. Предполагаше, че куклата дава възможност на детето да се преструва на родител, а идолът дава възможност на родителя да се преструва на дете.
Поразмишлява върху това и постепепно се оформи въпросът.
— Какво би казал — попита той идола, — ако сега бяхме в Индия? Какво би казал за всичко това?
Напрегна слуха си, но не чу отговор. След малко обаче в мислите му изплува глас, който не приличаше на неговия.
— Това е щастлива развръзка.
Щастлива развръзка ли? Федър се замисли.
— Не бих го нарекъл „щастлива развръзка“ — възрази той, — бих го нарекъл „отворен край“.
— Не, това е щастлива развръзка за всички — настоя другият глас.
— Защо?
— Защото всеки получава онова, което иска — поясни гласът. — Лайла получава скъпоценния си Ричард Райгъл, Райгъл получава скъпоценното си усещане, че е праведен, ти получаваш скъпоценната си Динамична свобода, а аз пак отивам да плувам.
— О, значи знаеш какво ще се случи?
— Да, разбира се — каза идолът.
— Тогава как можеш да твърдиш, че развръзката е щастлива, след като знаеш какво ще се случи с Лайла?
