Робърт М. Пърсиг
Лайла
Изследване на нравствеността
На Уенди и Нел
Първа част
1.
Лайла не усещаше, че той е при нея. Беше заспала дълбоко и очевидно сънуваше някакъв страшен сън. В мрака той долавяше как тя скърца със зъби и се мята, сякаш се бори с опасност, видима единствено за нея.
Светлината от отворения капак над главите им беше толкова оскъдна, че скриваше следите от козметиката и от възрастта, и сега Лайла приличаше на ангел, на малко момиченце с руса коса, широки скули, вирнато носле и обикновено детско лице — толкова познато, че предизвикваше някак естествена обич. Стори му се, че щом дойде утрото, небесносините й очи ще се отворят широко и ще блеснат възторжено в очакване на още един ден, изпълнен със слънчева светлина, усмихнати родители, може би цвъртящ на печката бекон и всеобщо щастие.
Нямаше обаче да се случи нищо подобно. Когато отвореше замъглени от снощното пиене очи, Лайла щеше да се вгледа в чертите на мъжа с посивели коси и дори нямаше да се сети кой е — случаен нощен познат от бара. Покрай световъртежа и главоболието щеше да изпита известни угризения и презрение към себе си, но не задълго, помисли той — не й се случваше за първи път, — и тя бавно щеше да се помъчи да измисли как да се върне към обичайния си живот преди снощната среща.
Лайла измърмори нещо като: „Внимавай!“ После добави още нещо неразбираемо, обърна се и придърпа одеялото над главата си може би заради студения бриз, който нахлуваше през отворения капак. Койката в каютата беше твърде тясна и затова при обръщането тялото й се притисна пак до неговото. Той го почувствува — издължено и топло. Обхвана го предишното желание, ръката му се плъзна над нейната и докосна едната й гърда — едра, но прекалено мека, като презрял плод, който скоро ще започне да гние.
Искаше му се да я събуди и пак да я обладае, но при тази мисъл у него се надигна тъжно чувство и го възпря. Колкото повече се колебаеше, толкова повече растеше тъгата. Желаеше да я опознае по-добре. Цяла нощ бе имал усещането, че я е виждал накъде много, много отдавна.
От тази мисъл желанието му съвсем премина. Тъгата преля и се смеси с мрака в каютата и мъждивата индиговосиня светлина в отворения капак. Отгоре бяха звездите, оградени от рамката на капака — разлюлееше ли се яхтата, сякаш се движеха и те. Част от Орион изчезваше за миг, после пак се появяваше. Скоро щяха да се виждат всички зимни съзвездия.
В студения нощен въздух отчетливо се чуваше как по моста в далечината се движат коли в посока към Кингстън, някъде по скалите горе, над река Хъдзън. Яхтата бе спряла тук, в мъничкия приток, за нощна почивка, преди да отпътува на юг.
Нямаше много време. По дърветата покрай реката почти не се виждаше зеленина. Повечето спаружени листа бяха окапали. През последните няколко дни бурният студен северняк нахлу в речната долина, отнесе листата от клоните и ги изви в спираловидна вихрушка, оцветена в червено, кестеняво, златисто и кафяво, която се носеше над реката и пресичаше пътя на яхтата надолу през канала с шамандурите. Нямаше почти никакви други яхти в канала. Няколкото, закотвени до кея, изглеждаха изоставени и забравени след края на лятото, когато собствениците им се бяха заели с нещо друго. В небето отвсякъде се виеха клинообразни ята гъски и патици, тръгнали да бягат от брулещия канадски полярен студ. Много от тях сигурно са били мънички, когато той започна това пътуване от Горното езеро, истински океан насред сушата. Сега зад гърба му имаше хиляда мили и както му се струваше, хиляда години.
Нямаше много време. Вчера сутринта, когато се качи на палубата, се подхлъзна, хвана се да не падне и забеляза, че цялата яхта е покрита със скреж.
Федър се чудеше къде е виждал Лайла преди, но не можеше да се сети. И все пак му се струваше, че я е виждал. И тогава беше есен, помисли той, беше ноември и бе сковал голям студ. Спомни си, че трамваят беше почти празен, в него бяха той, ватманът, кондукторът и Лайла заедно с една приятелка на три седалки зад него. Седалките бяха покрити с жълта тъкан от здрави палмови нишки, твърда и груба, за да издържи дълго, но само след няколко години автобусите ги изместиха, та релсите, жиците и трамваите изчезнаха.
Спомни си, че бе гледал три филма подред, беше препушил и го болеше глава, а му оставаше да се люшка в трамвая още около половин час, преди да стигне до спирката, на която щеше да слезе и да извърви в мрака пресечка и половина пеша, за да се прибере у дома, където имаше аспирин и след още час и половина главоболието му щеше да премине. Тогава чу силния кикот на двете момичета и се обърна. Те изведнъж млъкнаха и го погледнаха така, сякаш той беше единствената причина да се кискат. Смееха се на него. Имаше голям нос, бе прегърбен, във външността му нямаше нищо интересно и трудно общуваше с хората. Момичето отляво, което явно се бе кикотило по-силно, беше Лайла. Съвсем същото лице — златиста коса, гладка кожа и сини очи. Усмихваше се едва-едва — мислеше, че така ще скрие защо се е кискало. Момичетата слязоха след няколко спирки, продължаваха да говорят и да се смеят.
След няколко месеца я забеляза отново в тълпата по време на най-оживеното улично движение. Мярна се за миг и изчезна. Тя завъртя глава — по лицето й пролича, че го е познала — и сякаш замря в очакване той да направи, да каже нещо. Но Федър не помръдна. Не беше общителен, а и вече беше късно. Двамата продължиха всеки по своя път и до вечерта и през следващите дни той се питаше коя ли е тя и какво е щяло да стане, ако се е доближил и е казал нещо. Следващото лято му се стори, че я забеляза на един плаж в южната част на града. Тя се печеше на пясъка, когато мина покрай нея, той видя лицето й и изведнъж се развълнува силно. Този път нямаше просто да стои като препариран. Този път щеше да предприеме нещо. Събра цялата си смелост, върна се, изправи се до краката й, взря се в лицето и видя, че не е Лайла. Беше друго момиче. Помнеше колко се бе натъжил тогава. В онези дни беше съвсем сам.
Но всичко това се бе случило отдавна, преди много години. Тя сигурно се е променила. Не беше възможно да е същата. Пък и бездруго не я познаваше. Имаше ли някакво значение? За кой дявол да помни толкова години такива незначителни случки?
Тези полузабравени образи са необикновени, помисли той, като сънища. Спящата Лайла, с която се запознаха снощи, също беше друга. Не друг човек, пак си беше тя, но по-неопределена, с по-размита индивидуалност. Тук беше Лайла, съвсем конкретна личност, която сега спи до него, която се бе родила и живее, мята се насън и сравнително скоро ще умре, за да се появи другата — наричайте я
Беше наистина необикновено. През цялото време, докато се е спускал по канала от шлюз до шлюз, тя е пътувала по същия начин, но той не е знаел за присъствието й. Може да я е срещнал при шлюзовете на Трой и да е погледнал право към нея в мрака, без да я забелязва. На картата бяха отбелязани поредица шлюзове на съвсем малки разстояния, но нямаше обозначения за височината или за неприятностите, когато погрешно си изчислил разстоянията, закъсняваш и си изтощен. Едва след като стигна шлюзовете, разбра колко голяма е опасността: какви мъки видя, докато се оправи със светлините — зелени, червени, бели, светлините в къщичките на пазачите при шлюзовете, светлините на насрещните плавателни съдове, светлините на мостовете, бреговете и Бог знае още какво в мрака. Никак не му се искаше да се блъсне в тъмното или да заобикаля. Никога преди не ги беше виждал, беше страшно напрегнат и именно сред цялото това напрежение се сети, че май я е виждал на друга яхта.
Слизаха от небето. Не от някакви си трийсет, четирийсет или петдесет, а от стотици метри. Яхтите се спускаха надолу, все по-надолу в нощта от небето, където са били през цялото време, без дори да подозират. Когато се отвори последната врата на последния шлюз, излязоха на тъмна мазна река. Огромно съоръжение я насочваше към блещукаща в далечината светлина. Той се отправи натам с яхтата си, но водовъртежът на слелите се в едно реки го грабна и бързо го отклони. После на пълен ход застана напреко по течението и спря до плаващия док в другия край.
