— Тук приливите са високи към метър и половина — каза пазачът на дока.
Приливи ли! Значи са на морското равнище. Значи всички шлюзове са зад гърба му. Сега само луната над океана щеше да повдига и спуска яхтата. По целия път до Кингстън мисълта, че е свързан с океана без никакви бариери, го изпълваше с усещане за необятно пространство.
Именно заради пространството се бе впуснал в това пътешествие и същата вечер в кръчмата при дока се бе опитал да заговори за него с Райгъл и Капела. Райгъл изглеждаше уморен, прекалено зает и незаинтересован, но Бил Капела, моряк при него, беше изпълнен с ентусиазъм и сякаш проявяваше разбиране.
— Както при Осуего — каза Капела, — чакахме да отворят шлюзовете и все се тюхкахме колко е ужасно, че не можем да тръгнем, а всъщност преживявахме най-хубавите мигове в живота.
Федър се беше запознал с Райгъл и Капела през септември, когато от дъждовете при един ураган водата преля, проби стените на каналите, потопи шамандурите, заля шлюзовете и настъпи такава бъркотия, че се наложи да затворят канала за две седмици. Яхтите, тръгнали от Големите езера на юг, бяха вързани и екипажите им нямаше какво да правят. Изведнъж се отвори пространство в живота на всички. Зейна неочаквана дупка във времето. Отначало всички се ядосаха. Беше просто ужасно да се мотаят, без да правят нищо. Собствениците на яхти бяха погълнати от своите си занимания и не им се говореше много- много с останалите, но сега нямаше какво да правят, освен дни наред да си бъбрят. Не колкото да минава времето. А задълбочено. Скоро всички почнаха да си ходят на гости по яхтите. Навсякъде се веселяха по цели нощи. Хората от града се заинтересуваха от задръстването по реката и някои се запознаха с моряците. Не колкото да минава времето. Задълбочено. И веселбите ставаха все повече.
Така катастрофата, бедствието, ядосало всички в началото, се превърна точно в това, което каза Капела. Всички преживяваха всъщност най-хубавите мигове в живота си. А бяха щастливи заради пространството.
Освен Райгъл, Капела и Федър в кръчмата нямаше почти никой. Помещението не беше голямо, в дъното имаше няколко малки маси за билярд, барът беше в средата точно срещу вратата, около него бяха струпани множество очукани масички. Нямаше никакви претенции за стил. И все пак човек се чувствуваше добре. Нищо не пречеше на собственото му пространство. Точно така. Просто кръчма, а не кръчма с велики идеи.
— Мисля, че е от пространството — рече той на Райгъл.
— Какво искаш да кажеш? — попита Райгъл.
— За пространството ли?
Райгъл го гледаше с присвити очи. Въпреки ярката раирана риза и плетената моряшка шапчица изглеждаше нещастен заради нещо, което премълчаваше. Може би крайната цел на пътуването му беше да продаде яхтата долу в Кънетикът.
За да не влиза в спор с Райгъл, Федър поде внимателно:
— Мисля, че с тези яхти печелим пространство, част от нищото, от празнотата… огромни площи открита вода… и отрязъци от време, без да има какво да правим… Това струва луди пари. Такава стока вече почти не се продава.
— По-добре се затвори в някоя стая и заключи вратата — отвърна Райгъл.
— Не става — възрази той. — Звъни телефонът.
— Ами няма да отговаряш.
— На вратата може да почука пощальонът.
— И колко пъти ще се случи? Не си длъжен да отваряш.
Райгъл просто си търсеше повод да се заяжда. Капела се включи в разговора колкото да се позабавлява.
— Съседите ще получат съобщението — предложи Капела.
— Тогава децата ще се върнат и ще пуснат силно телевизора.
— Ще им кажеш да намалят звука — не се предаваше Капела.
— Да, ама трябва да изляза от стаята.
— Е, добре, просто няма да им обръщаш внимание — примири се Капела.
— Добре, чудесно. Я сега да видим. Какво става с човек, който седи в заключена стая, не вдига телефона, не отваря, ако някой чука на вратата, не си показва носа дори когато децата са у дома и са пуснали силно телевизора?
Замислиха се и накрая леко се усмихнаха.
Барманът изглеждаше напълно отегчен, когато влязоха. Нямаше никаква работа. Но откакто бяха седнали в кръчмата, дойдоха още четирима-петима посетители. Барманът разговаряше с двама от тях, приличаха на стари клиенти — спокойни, свикнали с мястото. Други двама държаха билярдни щеки, явно от маси в съседно помещение.
— Тук няма пространство — настоя Райгъл, още му се искаше да спори. — Ако беше тукашен, щеше да ти е ясно.
— Как така?
— Тук няма пространство — повтори Райгъл. — Всичко е претъпкано с история. Вече всичко е мъртво, но ако познаваше този край, щеше да разбереш, че няма пространство. Пълно е със стари тайни. Всеки тук крие по нещичко.
— Какви тайни? — попита той Райгъл.
— Нищо не е такова, каквото изглежда — обясни Райгъл. — Например малкият приток, където сме сега, знаеш ли накъде води? Сигурно си мислиш, че продължава неколкостотин метра след завоя, нали? Докъде смяташ, че стига тази рекичка, преди да спре?
Предположението на Федър беше трийсетина километра.
Райгъл се усмихна.
— Преди можеше да вървиш по нея безкрайно — каза той. — Стига чак до Атлантическия океан. Но сега хората са забравили това. Тече
— Значи си тукашен — предположи Федър.
— Родът ми се е заселил тук след Революцията — обясни Райгъл. — Преместили са се едва преди трийсетина години.
Федър изчака Райгъл да продължи, но той не каза нищо повече.
От вратата лъхна студ и влезе голяма тълпа. Един от новодошлите махна на Райгъл. Той кимна в отговор.
— Познаваш ли го? — попита Федър.
— От Торонто е — каза Райгъл.
— Кой е?
— Състезавал съм се с него — отвърна Райгъл. — Канадци са. Винаги идват насам по това време на годината.
Единият от канадците беше облечен с червен пуловер, друг носеше килната назад синя флотска фуражка, трети имаше яркозелено сако. Движеха се в група, личеше, че се познават помежду си много добре, но мястото им е напълно непознато. Излъчваха някаква чужда приповдигнатост като гостуващ хокеен отбор.
Федър си спомни, че ги е срещал и преди, в Осуего, на голям кораб, наречен „Карма“, изглеждаха доста затворена за външни хора група.
— Държат се, като че не им допада кой знае колко тук — отбеляза Капела.
— Просто искат да се спуснат на юг — каза Райгъл.
— Все пак в тях има нещо особено — продължи Капела, — май не одобряват това, което виждат.
— Е, аз пък точно това одобрявам — обади се Райгъл.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се Капела.
— Те са нравствени хора — обясни Райгъл. — На нас също няма да ни навреди, ако сме такива.
Един от канадците, който досега беше изучавал записите в мюзикбокса, натисна някакви копчета,
