Лайла (Изследване на нравствеността)

да намериш някаква допирна точка. Разбира се, Лайла вече се чувствуваше по-добре, но беше много далече от пълното възстановяване.

Не беше сигурен дали е безопасно да я остави сама. Нямаше обаче друг избор. Въпреки всичко беше по-безопасно, отколкото на брега, където тя можеше да реши да разговаря с хората от другите яхти. Един Господ знае какво ще се случи тогава.

Според картата съвсем близо до брега минаваше шосе и там на автостоп Федър можеше да стигне в Хайландс ъв Нейвсинк, градче на три мили на юг, където сигурно щеше да намери магазин.

Извади портфейла си от малкото чекмедже, напълни го с двайсетачки и взе от шкафчето до масата две платнени торби за покупките. Каза довиждане на Лайла, слезе от палубата в лодката и загреба към брега.

Плажната ивица бе покрита със ситен сивкав пясък. Стъпи върху него, издърпа лодката далеч от водата и я завърза за стърчаща от голям стълб желязна пръчка. Боклукът, който беше забелязал още от яхтата, се търкаляше навсякъде. Федър се загледа в него, докато вървеше към шосето — стъклени бутилки, многобройни избелели от водата парчета дърво със заоблени ъгли и краища, стелка от обувка, очукана кутия от бира „Будвайзер“, някакви стари възглавници и дървено локомотивче играчка.

Зачуди се дали няма да попадне на кукла като онази в ръцете на Лайла, но не видя.

Малко по-нататък се търкаляше пластмасова чашка за кафе, после още една, още обгорели дъски с ръждясали стоманени пирони, които трябваше да прескача. Всичко изглеждаше овехтяло и избеляло. Като че ли беше довлечено от водата, а не изхвърлено от туристи. Мястото беше прекалено неприветливо за туристи. Странно как можеше да е толкова близо до Манхатън и същевременно да изглежда така отдалечено и провинциално. Дори „провинциално“ не беше точната дума. Освен че беше изоставена, местността не се отличаваше с нищо особено. Виждаха се само останки от най-различни неща. И от растителността имаше само остатъци.

Зад боклуците растяха някакви вечнозелени храсти, които приличаха на тисове или хвойна. По други храсти се мяркаха само отделни червени листа. Още по-нататък имаше различни видове блатни треви — повечето бяха пожълтели, но тук-таме все пак се зеленееха. Изглеждаха чисти и крехки като праисторически растения.

В далечния край на блатото до изоставения дневен фар стоеше бяла чапла.

Федър намери шосето по указанията в картата — добре асфалтирано, чисто, запустяло. Беше му приятно да се поразтъпче.

Смрадликата тъкмо беше почнала да почервенява.

Още един път. Колко ли вече бе извървял?

Октомври беше подходящ месец за пътуване на автостоп.

Федър тръгна към шосето с дървета и храсти от двете страни, някак изненадан, че се е озовал точно тук. Динамично.

Лайла говореше. Това беше постижение. Показваше, че Федър е на верен път.

Думите й за острова и Райгъл не звучаха много смислено, но с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Важното беше да не пресилва нещата, за да не се получи противопоставяне. Щеше да е любопитно човек като Лайла да се изпрати на лечение в Самоа, но нямаше как. Лошото при лудостта е, че тя е извън всякаква култура. Тя е култура сама за себе си. Притежава собствена действителност, която нито една друга култура не е в състояние да забележи. Точно тук трябва да се постигне примирение. Не беше изключено културата на Лайла да се справи с положението сама, ако през следващите няколко дни Федър я оставеше на мира.

Не се канеше да праща Лайла в болница. Беше решил. В болницата само щяха да я натъпчат с лекарства и да й кажат да се приспособи. Нямаше обаче да забележат, че тя вече се приспособява. Точно това е лудостта. Тя се приспособява към нещо. Лудостта е приспособяване. Тя невинаги е стъпка в погрешна посока, може да е междинна стъпка в правилна посока. Лудостта не е непременно заболяване. Може да е част от лечението.

Федър не беше специалист по въпроса, но му се струваше, че проблемът за „лекуването“ на лудия прилича на проблема за „лекуването“ на един мюсюлманин, комунист, републиканец или демократ. Няма да постигнеш особен напредък, ако само им втълпяващ колко грешат. Убедиш ли моллата, че всичко ще придобие по-голяма ценност, ако той смени вярата си с християнството, успехът е не само възможен, но и твърде вероятен. Но ако не го убедиш, по-добре се откажи. Ако убедиш Лайла, че е по-ценно да смята „бебето“ си за кукла, а не куклата за бебе, състоянието й на „лудост“ ще се облекчи. Но не преди това.

Куклата сякаш беше решение на някакъв неизвестен на Федър проблем, останал може би още от детството. Най-важното беше да поддържа заблудите й и после бавно да я откъсне от тях, вместо да се бори срещу тях.

Почти всеки философ веднага би забелязал капана: думата „заблуда“. Заблуден е винаги другият. Или самите ние в миналото. Сегашното ни „аз“ никога не е „заблудено“. В заблуда изпадат цели групи хора, а самите ние сме извън тях. Ако се включим в групата, заблудата се превръща в „мнение на малцинството“.

Заблудите на лудостта не се споделят групово. Един човек не е смятан за луд, ако има и други единомишленици. Лудостта не е заразно заболяване. Ако му повярва един или още двама-трима, вече става дума за религия.

Затова когато по улиците в Италия и Испания нормални зрели мъже носят статуи на Христос, те не изпадат в заблудите на лудостта. Те се занимават със съдържателна религиозна дейност, защото са много. Но ако Лайла влачи навсякъде със себе си гуменото изображение на дете, ще я възприемат като луда, защото е самичка.

Ако попиташ един католически свещеник дали вярва, че нафората наистина е Христова плът, той ще отговори утвърдително. На въпроса: „Символично ли имате предвид?“, той ще каже: „Не, буквално.“ По същия начин, попиташ ли Лайла дали куклата в ръцете й е мъртво бебе, тя ще отвърне „да“. Ако я попиташ: „Символично ли?“, тя ще обясни: „Не, буквално.“

Според общоприетото мнение, докато не разбереш, че нафората наистина е плътта на Христос, няма да разбереш и светата литургия. Със същия успех можеш да кажеш, че ако не възприемеш куклата като истинско бебе, никога няма да разбереш Лайла. Тя е култура с един-единствен представител. Религия на един човек. Основната разлика е, че още от времето на Константин християнството се крепи на огромни модели на обществена власт. Лайла няма подкрепа. Едноличната религия на Лайла няма шансове.

Все пак сравнението не е съвсем правомерно. Според Федър, ако се сведат само до статуи, нафори и други външни белези, водещите религии в света биха изчезнали много отдавна под въздействието на научните знания и културните промени. Причината за оцеляването им се корени другаде.

Да се поставя религията и лудостта на една плоскост за сравнение звучи като богохулство, но Федър целеше не да омаловажи религията, а да обясни лудостта. Той беше на мнение, че интелектуалното разделяне на темата за нормалността от темата за религията е затруднило изясняването и на двете.

Според сегашния субектно-обектен възглед за религията, който традиционно е премълчаван, за да не дразни фанатиците, религиозният мистицизъм и лудостта са едно и също нещо. Религиозният мистицизъм е интелектуалният отпадък. Той е остатък от тъмното суеверно минало, когато никой не е знаел нищо и светът е затъвал все по-дълбоко в мръсотия, болести, нищета и невежество. А тази заблуда не се нарича „лудост“ само защото обхваща прекалено много хора.

По същия начин съвсем доскоро източните религии и култури се класифицираха като „изостанали“, затънали в болести, бедност и невежество поради безнадеждния си мистицизъм. И ако не беше явлението Япония, изведнъж отскубнала се от привидно поизостаналите субектно-обектни култури, културната имунна система на това схващане щеше да си остане непоклатима.

Метафизиката на Качеството отъждествява религиозния мистицизъм с Динамичното Качество. Според нея привържениците на субектно-обектните възгледи са почти прави, когато поставят знак за равенство между религиозния мистицизъм и лудостта. Двете понятия са почти тъждествени. И лудите, и мистиците са се освободили от традиционните статични интелектуални модели на собствената си култура. Единствената разлика е в това, че лудият преминава към личен статичен модел, а мистикът се отказва от всички статични модели в полза на чистото Динамично Качество.

Метафизиката на Качеството посочва, че докато се ограничава в субектно-обектния метафизичен