Лайла (Изследване на нравствеността)

в стената се виждаха истинските облаци — грамадни, мусонни, издигащи се нагоре на повече от хиляда стъпки — и кравите синдхи с бели гърбици, приведени за паша под тях.

Смяташе, че още преди години напълно е забравил всички тези думи, но сега пак изплува „рта“. „Рта“ от най-старата част на „Ригведа“, която пък на свой ред беше най-старият писмен паметник на индоарийския език. Богът слънце, Сурия, започваше пътешествието си с колесница по небето от „рта“. Варуна, богът, чието име носеше градът, където учеше Федър, беше главната опора на „рта“.

Варуна бе всезнаещ. Описваха го като неизменен свидетел на истината и лъжата у хората, като „вечния трети, когато двама заговорничат“. Беше богът на праведността, пазител на всичко ценно и добро. Според текстовете най-отличителната черта на Варуна е неотклонното му придържане към висшите принципи. По- късно го засенчва Индра, богът на гръмотевиците и унищожител на враговете на иидоарийците. Но всички богове се възприемаха като „пазители на рта“, потърсили правотата и осигурили нейното възтържествуване.

Един от старите учебници на Федър, написан от М. Хирияна, съдържаше сполучливо обобщение: „Рта етимологично означава «пътека» и първоначалният му смисъл е «космичен ред», поддържан от всички богове, но по-късно придобива значението «правота», така че боговете стават пазители на света не само от физическата бъркотия, но и от нравствения хаос. Едната идея се съдържа в другата: във Вселената има ред, защото тя е управлявана от праведни ръце…“

Физическият ред във Вселената е и нравствен ред. „Рта“ означава и двете. Точно съвпадаше с това, което твърдеше Метафизиката на Качеството. Идеята не беше нова. Беше най-древната идея, позната на човека.

Според Федър отъждествяването на „рта“ и арете беше изключително ценно, защото показваше мащабната историческа панорама на основния конфликт между статичното и Динамичното Качество. То обясняваше защо арете означава „ритуал“. „Рта“ също значи „ритуал“. Но за разлика от гърците индусите в хилядолетната си културна еволюция винаги са обръщали внимание на конфликта между ритуала и свободата. Решаването му от будистката философия и веданта е едно от великите постижения на човешкия ум.

Първоначалното значение на „рта“ по време на така наречения „брамински“ период от историята на Индия се изменя в посока към крайно ритуализирани статични модели, много по-строги и подробни от познатите в западната религия. Хирияна пише:

„Съществуването на няколко божества на природата първоначално цели да се спечели тяхната благосклонност към земния и отвъдния живот. Тогава молитвите естествено са придружавани от простички дарове, като например зърно и биволско масло. Но с времето формата на обожествяване се усложнява, възникват сложните жертвоприношения и отделната класа на професионалните жреци, за които се смята, че единствено са способни да ги извършват. В по-късните химни се съдържат алюзии за обреди с много голяма продължителност, при които човекът, поискал да направи жертвоприношение, кани няколко жреци. През този период се променя духът на жертвоприношенията. Идеята вече не е боговете да се умилостивят, за да проявят благосклонност или да предотвратят някаква опасност. Все повече се налага идеята те да бъдат принудени да сторят именно онова, което иска от тях човекът, направил жертвоприношението…

Замисълът на жертвоприношението се изменя съществено и това също води до промяна на взаимоотношенията между богове и хора. Вече се държи изключително много на най-строгото спазване на всички подробности, свързани с ритуалите, смята се, че положителният резултат ще последва автоматично в земния или отвъдния живот… Ето как точността в изпълнението на ритуалите се издига до равнището на природните закони и нравствената чистота.“

„Никак не е трудно да се открият подобни условия и в съвременния свят“ — помисли Федър.

Но индуският опит има значение, защото разпадането на Динамичното Качество в статично качество не слага край на процеса. След периода на „брамините“ идват периодът на Упанишадите и разцветът на индуската философия. В Индия Динамичното Качество се възражда в рамките на статичните мисловни модели.

„«Рта» — пише Хирияна — почти изцяло престава да се използува в санскрит, но… под името «дхарма» все същата идея заема изключително важно място в по-късното индуско светоусещане.“

По-разпространеното значение на „дхарма“ е „религиозно достойнство, за което се предполага, че действува невидимо и осигурява добруването на човека в бъдеще тук или другаде. Затова се смята, че определени жертвоприношения ще отведат човека на небето след края на земния му живот, а други ще му донесат богатство, деца и още желани неща в настоящия живот.“

Но авторът добавя, че „понякога думата се използува като изцяло нравствено понятие и означава правилно или праведно поведение, чийто резултат е нещо добро“.

„Дхарма“ също както „рта“ означава „това, което свързва нещата“. Тя е основата на реда. Равносилна е на праведността. Тя е етичната норма, устойчивото състояние, което носи на човека пълно удовлетворение.

„Дхарма“ е дълг. Но не външен, наложен произволно от останалите. Не изкуствен набор от възприети условности, които могат да се изменят или отменят чрез закони. Нито пък е вътрешен дълг, който всеки произволно избира по съвест. „Дхарма“ стои над въпросите кое е вътрешно и кое — външно. „Дхарма“ е самото Качество, принципът на „правотата“, който определя строежа и целта на еволюционното развитие на живота и на все по-дълбокото разбиране на създадената от живота вселена.

В индуистката традиция „дхарма“ е относителна и зависи от условията в обществото. Тя винаги има обществено измерение. „Дхарма“ е нишката, което обединява обществото. Това значение отговаря на древните корени на понятието. Но според съвременната будистка мисъл „дхарма“ се превръща в свят на явленията — предмет на възприятия, размишления или осъзнаване. Столът например не се състои от атоми вещество, а от „дхарми“.

Подобно твърдение е съвсем неразбираемо за традиционната субектно-обектна метафизика. Как така столът се състои от отделни малки нравствени структури? Но ако приложим Метафизиката на Качеството и видим, че столът е неорганичен статичен модел, че всички статични модели са съставени от ценности и че ценността е синоним на нравствеността, нещата започват да се изясняват.

На Федър му хрумна, че може би точно тук се крие обяснението защо работниците в Япония, Тайван и други страни в Далечния изток поддържат качеството на работата далеч над равнището на Запад. В миналото традиционното отрицателно отношение на мистиците към неорганичните статични модели, „природните закони“, е задържало развитието на създадените от науката технологии, но след като хората от Изтока се научават да преодоляват този предразсъдък, нещата се променят. Ако принадлежиш към културна традиция, според която електронната схема е главно нравствена структура, а не купчина вещество, е по- лесно да осъзнаеш нравствената си отговорност за качеството на работата.

Федър е убеден, че сплотеността на източните общества и способността на хората там да работят безропотно часове наред не са генетично, а културно обусловени. Те са плод на „дхармата“, осмислена още преди векове, и на начина, по който тя съчетава свободата и ритуала. На Запад прогресът като че ли представлява поредица от спазматични взривове на свобода и ритуали. Революцията на свободата срещу старите ритуали ражда нов ред, който скоро се превръща в остарял ритуал, срещу него се надига следващото поколение и така до безкрай. На Изток има множество конфликти, но исторически този конкретен конфликт не е преобладаващ. Федър си го обясняваше с това, че „дхармата“ обхваща без противоречия и статичното, и Динамичното Качество.

Така например от литературата за дзен-будизма и от неговото настойчиво търсене на „неписаната дхарма“ ще си помислим, че той е върл противник на ритуала, изразен в „писаната дхарма“. Това обаче не е вярно. Всекидневието на монаха, посветил се на дзен-будизма, представлява низ от ритуали, час след час, ден след ден, цял живот. Никой не му казва да разруши статичните модели, за да открие неписаната „дхарма“. От него се иска да ги усъвършенствува!

Това противоречие се обяснява с убеждението, че човек не се освобождава от едни статични модели, като се опълчва срещу тях с други. Този подход понякога се описва като „лошата карма, която преследва опашката си“. От статичните модели се освобождаваме, като ги приспиваме. Иначе казано, усъвършенствуваме ги до такава степен, че те се превръщат в несъзнателна част от природата ни. Толкова свикваме с тях, че забравяме за съществуването им и те изчезват. Именно сред най-еднообразната скука на