До нея Робин вдигна ръце.
— Трябва да сте много изпаднали, щом ви се налага да грабите хора като нас — заяви той спокойно. — От нас няма какво да вземете. По-добре ще е да се захванете с богатите каляски по Големия северен път.
— Там движението е много оживено — изръмжа другият разбойник, тъмнокос, набит мъж, насочил втренчено оръжието си към гърдите на Робин. — Там лесно можеш да си затриеш живота.
— Времената са тежки — каза русият. — И да нямате много, дори няколко шилинга са все по-добре от нищо. Хайде, Джем, провери какво носят.
Джем слезе от коня и пребърка джобовете на Робин, в които намери няколко монети. След като прерови и раницата, заяви ядосано:
— Не излъга, това нищо не е.
Макси стоеше вцепенена, докато той я опипваше цялата. Беше си вързала яко гърдите за ребрата и това за щастие му попречи да открие истинския пол на жертвата си. Не успя да намери и ножа в ботуша й. Но във вътрешните й джобове скоро напипа и измъкна устната хармоника.
— Какво е това, Нед?
— Ами нещо като орган за уста — отговори Нед. — Може да струва шилинг или два.
Макси прехапа устна. Добре че поне не откри обеците, скрити в същия джоб. Достатъчно лошо беше, че Джем зърна часовника на баща й. Той го измъкна и си подсвирна доволен.
— Имаш право. Момчето е носело по-скъпите неща. Това тука е златно, та ще ни броят доста тлъста сумичка.
— Дай ми го. — Нед огледа часовника и го пъхна в джоба. — А сега опипай шията на момчето. Носи сребърен синджир.
Макси се дръпна, инстинктивно, когато мръсните пръсти на Джем зашариха по врата й. Дъхаше право в лицето й на алкохол.
— Е, проклет да съм, ако днес нямаме късмет. — Той измъкна кръстчето, отвори закопчалката и напъха синджирчето в джоба си.
— Недей! — замоли тя. — Не ми го вземай. От майка ми е — единственото, което ми е останало от нея.
— Колко жалко! — ухили се Джем и затършува в раницата й. Сляпа от гняв, Макси вече искаше да посегне към ножа, но Робин я хвана за лакътя.
— Не струва колкото живота ти — прошепна й той. А когато тя го изгледа гневно, добави: — Помислете добре, по дяволите! Майка ви щеше ли да поиска да умрете заради това късче метал?
Думите му я вразумиха. Тя вдигна очи и видя, че пистолетът на Нед е насочен към нея. Той се хилеше злорадо.
— Само крачка да направиш към Джем, момче, и си мъртво. — Той сложи пръст на спусъка. — Впрочем би трябвало да ви ликвидирам и двамата, преди да ни издадете на властите.
Макси усети как ръката на Робин стисна по-силно лакътя й, но гласът му звучеше спокойно, когато каза:
— Ако оставите след себе си на пътя два трупа, ще почнат сериозно да ви търсят. Тъй че ще е по- разумно да ни подарите живота. Няма да стигнем достатъчно бързо до най-близкото селище, за да ви създадем неприятности.
— Май че си прав — заяви едва ли не със съжаление Нед. Макси въздъхна облекчено. Робин забеляза, че тя вече се владее и пусна лакътя й.
Джем потупваше доволен джоба на палтото си.
— Беше дяволски добра плячка. Би трябвало по-честичко да се грижим за скитниците.
— Взе ли им всичко по-скъпичко, Джем? — осведоми се Нед.
— Какво ще кажеш за палтото на по-възрастния? Трябва да ти стане.
Нед огледа носеното, но иначе хубаво палто.
— Прав си. Сигурно го е купил на старо, понеже никой селски терзия не може да ушие такова палто. Дори този мърморко не би трябвало да се срамува от такова палто. — Той размаха отново пистолета. — Съблечи го.
Този път Робин се възпротиви.
— Доста е непристойно да смъкнеш на човек дрехата от гърба. Щом искате палтото ми, елате си го вземете.
— Бъдете благоразумен, Робин — изпъшка Макси.
— Ако стреляте по мен, ще съсипете дрехата — заяви убедително той.
Това го проумя даже Нед.
— Смъкни му го, Джем.
Джем потри ухилено ръце. После заби злобно юмрук в стомаха на Робин, последва още един удар — в гърдите. Робин изстена от болка и се устреми напред срещу нападателя си.
Джем го отхвърли с пренебрежително кикотене настрана и му смъкна дрехата от гърба. Робин вече не се противеше. Лицето му беше бяло като вар, а раменете му се повдигаха, сякаш не му стигаше въздух. На Макси й идеше да го смъмри за неразумното упорство.
Джем хвърли палтото на съучастника си. Нед кимна и посочи с пистолета си пътя.
— По-добре ще е да изчезнете, докато още съм в добро настроение.
Макси вдигна раниците от прашния път, дръпна Робин за ръкава на ризата и го повлече надолу по пътя. Той продължаваше да се превива и да си поема с мъка дъх.
— Идиот! — изсъска тя. — Как можахте заради една дреха да се изложите на такъв риск? Кръстчето от майка ми е нещо, на което наистина много държах.
Той не отговори, но когато стигнаха до следващия завой на пътя, изведнъж се изправи.
— По тази пътека надолу! Трябва да изчезнем, преди да се усетят какво е станало — каза припряно.
Тя го погледна смаяно.
— По дяволите, за какво говорите?
Той протегна със смях ръце. В едната му ръка лежаха кръстчето от майка й и няколкото монети, в дясната — нейната хармоничка.
Макси се втренчи в предметите.
— Но как успяхте да си ги върнете?
— Ами като му пребърках джобовете, разбира се. — Той й подаде кръстчето и хармоничката. Парите пъхна в раницата си. — Хайде, нямаме време за губене. — И вече тичаше надолу по пътечката.
— Пребъркали сте джобовете му? — След миг объркване Макси пъхна богатствата си в джоба на якето и хукна след него. — Робин, вие сте невъзможен!
Той й се усмихна през рамо.
— Бог ще ми прости, нали затова е тук. — После лицето му стана сериозно. — Съжалявам, че не успях да върна часовника, но не намерих удобен случай да се приближа достатъчно до онзи Нед.
Милостиви боже, беше понесъл доброволно ударите, за да й върне кръстчето. А тя го смяташе за глупак. Като джебчия беше ненадминат. Стоеше съвсем близо до него и не забеляза абсолютно нищо.
През следващите два часа тичаха с все сила по пътеки, които пресичаха напряко местността. Слънцето вече се спускаше към западния хоризонт, когато изкачиха едно хълмче и зърнаха под него по-широк път. Там долу се виждаха две каруци, мъж с магаре и няколко крави, което значеше, че на този път ще са в по- голяма сигурност, отколкото по пътеката, която бяха следвали дотогава.
Направиха кратка почивка. Макси беше толкова капнала, че я болеше всеки мускул. Тя свали раницата и обви с ръка кръста на Робин, търсейки опора. Когато миг по-късно той обгърна раменете й, Макси прецени собствения си жест като провокация. Въпреки това беше и съвсем естествен: изживяната заедно опасност беше създала атмосфера на другарство.
— Мислите ли, че сме вече в безопасност? — изпъшка тя, след като се отпусна за миг.
— Съмнявам се да са се насочили по нашите следи — отвърна Робин. — Решили са по всяка вероятност да си спестят енергията за следващите пътници.
Макси свъси чело.
