— Трябва да осведомим властите.
— И какво да им разкажем? Те положително знаят, че по тези места разбойници кръстосват пътищата. Пък и докато им съобщим нещо, Джем и Нед ще са през девет гори в десета. — Той се засмя. — Мисля, че спечелихме близо десет фунта стерлинги. Ако не бях изгубил часовника, щях да кажа, че твърде добре използвахме премеждието.
Макси се разсмя и облегна глава на рамото на Робин.
— Представяте ли си физиономията на Джем, когато разбере, че джобът му е празен? Та вие го направихте на последен глупак.
— Създателят се е погрижил за това преди мен.
Тя вдигна усмихнато лице към него, за да каже нещо и в този миг той я погледна в очите. Ризата му беше разкъсана около врата и оголваше няколко сантиметра голи гърди, косата му се спускаше на влажни, къдрави кичури над челото. Той преливаше от живот, той беше прекрасен и тя го желаеше, както никога досега не бе пожелавала мъж.
— Хуморът ви е твърде богохулствен — каза тя, като се мъчеше да създаде дистанция.
— Богохулството е един от моите специалитети. — Той вдигна ръка и прокара нежно като с перце пръсти по леко разтворените й устни, по връхчето на езика й. Соленият им вкус го направи изведнъж много реален, вече нито тайнствен, нито загадъчен.
Той изстена хрипкаво, пъхна ръка под тила й и повдигна главата й към своята за целувка. Устните му бяха топли, езикът му — палава наслада. Тя отвори някак съвсем естествено уста. Целувката стана по- страстна, желанието я обзе цяла, отне й каквато и да било сила за съпротива. Тя затвори очи и загали тила му, навивайки на пръсти копринено-меките кичури на косата му.
Робин промълви името й, гърленият звук идваше от много дълбоко. Дясната му ръка се плъзна по гърба й, накара я да потрепери, притисна я плътно към себе си. Ръцете й, опрени в неговите ребра, ту се разтваряха, ту се затваряха, вкопчени в ленената му риза. Беше го сметнала за студен човек, но в устните му, в коравото, искащо тяло нямаше нищо хладно.
Цвиленето на кон ги върна към действителността. С безкрайно учудване тя си даде сметка, че е целунала един джебчия, пладнешки разбойник, който по всяка вероятност дори не помни истинското си име. Не само го целуна, но му се наслади толкова лакомо, като на първото късче кленова захар след дълга и студена зима.
Макси отвори очи, отстъпи крачка назад, опря ръце на гърдите му, за да го отдалечи и си пое дълбоко дъх. Погледите им се срещнаха и тя отново зърна в очите му сенките, които вече бе забелязвала един или два пъти.
Доловила инстинктивно опасност, тя потърси спасение в неутрална тема.
— Без връхна дреха изглеждате много подозрителен. Колко далеч може да сме от най-близкия град, за да си купите там нова?
Той си пое дълбоко дъх, лицето му стана по-спокойно.
— Предполагам, че този път води за Ротърхем. Там сигурно ще намерим някой вехтошар, но може да стане и по-рано.
Макси вдигна раницата и шапката. Докато слизаха по хълма към шосето, все се питаше неволно дали ще намери кураж да продължи това съвместно пътуване.
Маркиз Уолвърхемптън беше позадрямал върху меките възглавници на каретата си. За щастие това странно преследване ставаше при хубаво време и пътищата бяха в що-годе добро състояние. Гайлс не беше сигурен дали наистина е по следите не бегълците, но пък неоспоримо беше, че следва отблизо лейди Рос. Нейната боядисана в жълто карета беше много по-лесна за преследване, отколкото двама пешеходци.
Беше почти заспал, когато резки изстрели нарушиха монотонното потракване на каретата. Гайлс отвори бързо прозореца и викна на кочияша:
— Виждаш ли какво става?
— Сигурно е нападение, милорд — отвърна му кочияшът. — Допускам, че не желаете да се върнете, за да избегнете стълкновението?
— Правилно предполагаш. Приготви се при нужда да се намесиш. — Докато зареждаше пистолета, който държеше за в случай на нужда в каретата, Гайлс изведнъж се запита дали жертвата не е лейди Рос. Едва ли. Впрочем тя пътуваше на малко разстояние от него, а карета като нейната беше чудесна цел. Мили боже, та тя сигурно ще наругае разбойниците, а те на свой ред ще я убият за такова непокорство.
Каретата на Гайлс взе един завой и кочияшът спря с все сила конете, за да избегне сблъсъка с карета, застанала напряко на пътя. Той блъсна вратичката и изскочи навън. Само след миг към него се присъедини с карабина в ръка и слугата, който беше седял дотогава на капрата, пред тях препусна с цвилене и къчове и се скри в гората кон без ездач.
Беше наистина жълтата карета, но помощта им вече беше излишна. Лейди Рос стоеше неподвижна, втренчила поглед в нечие тяло в краката й, а нейният слуга се беше навел и оглеждаше проснат на земята втори човек. Във въздуха се носеше металическата миризма на кръв. И двамата кочияши се мъчеха да успокоят конете.
Гайлс усети облекчение, като видя, че лейди Рос е жива и здрава. Щеше да е наистина жалко, ако тази великолепна и толкова енергична личност бе намерила толкова нелепа смърт.
Тя вдигна поглед и го позна. Въпреки враждебността при първата им среща, радваше се, изглежда, да зърне познато лице. Гайлс отпусна пистолета и тръгна към нея.
— Вие и хората ви не сте ранени, нали?
Тя кимна и понечи да каже нещо, но от устните й не се изтръгна нито звук. Тя преглътна няколко пъти с голяма мъка и най-сетне каза:
— Изглежда, разбойниците не са очаквали съпротива. Навярно двама скитници. — Тя вдигна ръка да си оправи шапката, но пак замря, втренчена в пистолета, който държеше в ръка.
— Боже милостиви! — възкликна Гайлс. — Вие лично ли го застреляхте?
— За щастие не се стигна дотам. Моите хора са ветерани от войната. — Усмивката й излезе малко крива. — Трудно им е било след армията да си намерят работа. Смятах, че им правя услуга, когато ги наех. Изобщо не съм допускала, че доброто ми дело ще бъде възнаградено по толкова драматичен начин.
— Добър аргумент за благотворителността. — Гайлс погледна към мъжа, проснат до каретата. — И двамата разбойници ли са мъртви?
— Предполагам.
Докато гледаше проснатия на земята мъж, Гайлс изведнъж усети студени тръпки по тялото си. Косата на човека беше светлоруса и малко по-дълга от обичайното. Не, не, невъзможно беше… Сърцето му спря за миг.
— Палтото… — прошепна той сподавено. — Толкова прилича на онова, което Робин носеше в деня, когато изчезна. А пък косата е… — Той изтича бързо към мъжа.
Дездемона си пое рязко въздух. Не, невъзможно беше убитият да е лорд Робърт и все пак… Не беше чак толкова рядко вироглави млади джентълмени да се развличат с пладнешки грабеж, а тези двама разбойници не й направиха впечатление на много опитни. Тя хвърли ужасен поглед на втория труп, но това с положителност не беше Максима.
Това не изключваше, разбира се, мъртвият да е все пак лорд Робърт. Възможността този нехранимайко да е извършил толкова недостойна постъпка, я ужаси. Сигурно е съвсем различен от брат си.
Маркизът коленичи до мъртвия и го обърна. После си пое дълбоко дъх, наведе глава и закри лицето си с ръка.
Ужасът на Дездемона се изпари и отстъпи място на дълбоко съчувствие. Тя също бе погледнала това, покрито с кръв, премазано лице и знаеше, че то ще се явява занапред в кошмарите й.
Тя пристъпи към маркиза и сложи леко ръка на рамото му.
— Ужасно съжалявам, лорд Уолвърхемптън. Това брат ви ли е?
— Не. — Той вдигна глава и явно се опита да се овладее. — Но известно време допусках, че може да е той. С облекчение разбрах, че… съм сбъркал.
Това означаваше, че маркизът е защитил брат си не само от семейна лоялност, но и от обич. Запита се с какво ли е заслужил изчезналият лорд Робърт подобна привързаност.
