— Помислил сте все пак, че брат ви е способен на разбойническо нападение?
Гайлс я изгледа ядосано.
— Разбира се, че не. Подобно предположение би било абсурдно. — Той докосна ръкавите на разбойника. — Но бас държа, че това палто е на Робин. Кройката е френска, не английска. Питам се как тъй този тип го носи.
— Брат ви може да го е продал на този нехранимайко.
— Не съм твърде готов да вярвам на случайности. — Маркизът се залови, намръщен, да претърсва джобовете на мъртвия. Намери няколко монети, златен часовник, но нищо, което да издава името на разбойника.
Дездемона смръщи чело.
— Позволете да видя часовника. — Тя отвори с нокът капака. От вътрешната страна беше гравирано името „Максимус Бенедикт Колинс“. Посочи безмълвно гравираното на Гайлс.
Той изсвири през зъби.
— Принадлежал е значи на вашия брат?
Тя кимна.
— Подариха му го, доколкото си спомням, за осемнайсетия му рожден ден. След смъртта му сигурно го е взела Максима. — Тя погледна тревожно маркиза. — По всяка вероятност тези двама мъже са срещнали вашия брат и моята племенница. Нали не допускате, че… че са ги ограбили и… убили?
Когато маркизът стана, стоманеносивите му очи бяха почти черни.
— Съмнявам се. Не виждам причина да убият двама невъоръжени. Но по всяка вероятност са ги нападнали и това палто, както и часовникът, са станали тяхна плячка.
Дездемона затвори в длан часовника на покойния си брат.
— Престъпници не се нуждаят от повод, за да убият. Ако убият двама души и скрият труповете, с това не биха оставили много следи.
Маркизът гледаше мрачно. Знаеше всичко това не по-зле от нея, но предпочете думите да не бъдат изречени.
— Възможно е, но не и твърде вероятно. Робин е много ловък в преодоляването на трудности. В никакъв случай не мога да си представя да са го убили толкова лесно. Или той да допусне на млада дама, която придружава да й се случи нещо лошо.
— Значи лорд Робърт има голям опит в измъкване от трудни ситуации. Честни хора нямат нужда от подобни способности — заяви Дездемона с хаплива увереност.
— Ако веселата ви племенница стигне жива и здрава в Лондон, ще го дължи единствено на защитата на брат ми, тъй като разумът й, изглежда, е също тъй слабо развит, както и нейният морал — парира язвително маркизът. — Кое добре възпитано момиче би си представило дори насън да прекоси цяла Англия пеша? Имала е все пак достатъчно ум в главата да примами един мъж, който да я придружи до Лондон.
— Тя не го е примамвала, а е била принудена — изсъска Дездемона. — А пък вие сигурно сте се позамислил над държанието да лорд Робърт, в противен случай нямаше да тръгнете подире ми.
— Загрижен съм не за брат си, а за вас. — Гласът на маркиза ставаше все по-висок. — След като изхвърчахте от библиотеката ми, си дадох сметка, че трябва да защитя Робин от най-щурата, най-жадната за мъст жена, която съм срещал през живота си. Нали е повече от очевидно, че вече сте произнесла присъдата, въпреки че нямате ни най-малкото доказателство.
— Кого имате предвид с епитети „щура и жадна за мъст жена“? — Дездемона вдигна бързо ръка и зашлеви на Уолвърхемптън гръмка плесница.
Беше забравила за пистолета. Рязкото й движение натисна спусъка и куршумът профуча на сантиметри от ухото на Гайлс. Един от кочияшите извика нещо, слугите изтичаха към нея.
— Боже милостиви! — Маркизът отскочи встрани, бял като платно. — Да не сте си загубила ума?
Дездемона пусна пистолета в чантичката си. Трепереше с цяло тяло, притиснала ръце към слепоочията.
— Н… не го исках — изпелтечи тя, готова да припадне. — Забравих, че държа пистолет. Беше нещастен случай, кълна ви се във всичко свято!
Гайлс махна на слугите да се отдалечат, хвана Дездемона за ръката и я придружи до каретата й.
— Лейди Рос да има случайно бренди в каретата? — попита той надничащата плахо през прозореца камериерка.
Момичето кимна. Малко по-късно Гайлс тикна сребърната манерка в ръката на Дездемона.
— Пийте!
Тя вдигна глава, отпи глътка и направи отвратена гримаса. После го погледна право в очите и каза дълбоко загрижена:
— Имам ужасен характер и често казвам неща, за които по-късно съжалявам. Но никога, за нищо на света не бих искала да причиня някому зло.
— Вярвам ви — каза той успокояващо. — Ако наистина искахте да ме застреляте, сега щях да лежа окървавен в прахта.
Дездемона потрепери.
— Моля ви, не говорете така.
— Извинете. — Той си позволи голяма глътка от манерката, после продължи: — Възможно е нашите двама бегълци да са поели по пряка пътека през местността, та би било добре да ги търсим по успоредни пътища.
Дездемона кимна.
— Ще бъдете ли така добър да ми пратите вестоносец, ако ги намерите? За да зная, че Максима е добре.
— Няма проблеми. Ще ви бъда признателен, ако и вие сторите същото.
— Естествено. — Дездемона се качи в каляската си. — И… много ви благодаря, Уолвърхемптън.
Той се усмихна, а тя призна, че мъжът наистина изглежда много добре, ако не са го ядосали до полуда.
— Лейди Рос, животът ми наистина стана много по-вълнуващ, откакто имах удоволствието да се запозная с вас. — Той се обърна и изтича към своята карета.
Дездемона гледаше със смесени чувства подире му. Неговото издирване усложняваше много нейното собствено. Въпреки това нямаше нищо против да го види отново.
7
Вратата на плевнята изскърца. Макси се събуди, отвори очи и подскочи. Яркото слънце я ослепи, до ушите й стигна яростен лай. На по-малко от два метра бяха застанали два огромни дога и скърцаха със зъби.
Макси се вцепени. Ножът й беше в раницата, но за да я стигне, трябваше да стане. А това щеше да разяри още повече псетата. Без да мърда глава, тя погледна към леглото на Робин. Той лежеше неподвижно като нея, но не изпускаше от поглед почти истеричните животни.
— Седни! — извика нечий глас.
Кучетата седнаха неохотно на задниците си, но святкащите им очи, скърцащите зъби и яростното дишане не оставяха съмнение, че само чакат възможност да разкъсат нашествениците на парчета. Зад тях се появи ядосан селянин.
— Проклети скитници — изсумтя той. — Би трябвало да ви предам на полицията.
— Тази възможност ви остава, разбира се, но не сме ви причинили никаква вреда — обади се Робин и предпазливо седна. — Извинете ни, че нахълтахме така. Искахме отдавна да сме на път, за да не причиняваме никому неудобство, но вчера вървяхме толкова дълго, а пък жена ми е… ами тя е бременна.
Макси също седна и хвърли на спътника си възмутен поглед. С дългата си коса едва ли можеше да мине за юноша, но пък трябваше ли веднага да я прави на бременна? Робин стана усмихнат, помогна й с подчертано внимание да стане.
Набитият възнисък селянин не беше впечатлен ни най-малко.
