— Марш оттук или ще пусна кучетата!
— Ако имате работа за вършене, бихме ви се отплатили на драго сърце по този начин за подслона — предложи Робин.
В това време Макси започна спокойно и приятелски да говори на кучетата на майчиния си език. Те ръмжаха още известно време, но после по-едрото животно взе да маха с опашка, а ушите му щръкнаха нагоре. Макси протегна ръка, изрече индианското си име: Канавиоста. Женската се приближи още малко, подуши ръката й и взе да я ближе.
Тя се засмя и зачеса кучето зад ушите. То й се отплати със задъхано, благодарно сумтене. Другото куче изскимтя завистливо, пристъпи напред и пожела същото внимание.
Селянинът тъкмо беше подхванал обичайната песен за пустите мързеливи, крадливи нехранимайковци, които му стъжняват напразно живота, но изведнъж млъкна, защото видя как договете му са наобиколили ревниво Макси и почти са я свалили на пода.
— Какво, по дяволите?…
— Жена ми много се разбира с животни — обясни съвсем излишно Робин.
— Наистина може да се каже — изръмжа селянинът, впечатлен въпреки волята си. — Всяко от псетата тежи повече от нея. Жена ви, така ли? Ами къде й е венчалният пръстен?
Макси наблюдаваше смаяна промяната, станала с Робин. Обикновено правеше впечатление на нехаен аристократ, но сега от непринудената му елегантност не беше останал и помен. Сега беше човек със скромен произход, когото съдбата яко е раздрусала.
Наблюдаваше го и се зарече твърдо да не вярва занапред на нито една негова дума. При неговия артистичен талант човек навярно никога не би могъл да разбере дали говори истината.
— Наложи се да си продаде пръстена — каза угрижено Робин. — Сега, след войната, времената са тежки. Тръгнали сме за Лондон, където се надявам да си намеря работа.
— Бил сте войник? — попита селянинът. — Синът ми служеше в четиридесет и втори пехотен.
Робин кимна сериозно.
— Един от най-смелите полкове в цялата армия. И аз бях на полуострова. Имах щастието да се запозная със сър Джон Мур малко преди той да загине при Коруна.
Тънките устни на селянина се движиха известно време безмълвно.
— Моето момче загина при Виктория. Винаги е казвал, че Мур е най-добрият и наистина незаменим. — Враждебността му се беше изпарила.
— Смъртта на генерала беше трагична загуба — потвърди Робин.
Селянинът свали шапка и прокара пръсти през рядката си коса.
— Казвам се Харисън — избоботи той. — Чака ви дълъг път. Ако сте гладни, мога да ви дам нещичко, преди да продължите.
Кратка разходка ги доведе до къщата на селянина, а само една усмивка на Робин докара селянката до въодушевен възторг. По време на изобилната закуска от яйца, наденички, горещи тиганички, конфитюр от ягоди и чай той разказваше за войната на Иберийския полуостров и за войнишкия живот. Звучеше много убедително. Ако не го познаваше толкова добре, Макси щеше да повярва на всяка негова дума. Той завърши представлението с това, че поправи часовника върху камината на господин Харисън, спрял от много години насам.
Макси се видя обградена от майчинско внимание, чу потресаващи истории за мъките на раждането, „особено за такова едно мъничко, мършавичко създание като вас“, получи и допълнителна порция ядене и бе изпроводена със съвета много да внимава за себе си заради детето. Господин Харисън помаха след пътниците, а двата дога ги изпратиха до границите на имота на своя господар и много неохотно се върнаха обратно.
— Да ви се е случвало, лорд Робърт, да се засрамите от самия себе си? — осведоми се сухо Макси, когато вече никой не можеше да я чуе.
— Че защо трябва да се срамувам? — попита невинно той. Тя го стрелна с ужасен поглед.
— Нямате абсолютно никакво уважение към истината.
— Напротив. Ценя истината дори много високо. Затова я използвам крайно предпазливо.
— Робин! — изрече тя подозрително тихо.
— Нашите домакини получиха удоволствието да са сторили нещо добро, ние закусихме превъзходно, кучетата си намериха приятелка, а часовникът на госпожа Харисън отново върви. Тъй че къде е проблемът?
— Да, но толкова лъжи — възрази Макси.
— Не бяха чак толкова много. Наистина прекарах известно време на Иберийския полуостров и съм срещал сър Джон Мур. С нито една дума не съм твърдял да съм бил един от войниците му или негов приятел. — Лицето му стана угрижено. — Разбирам защо сте толкова чувствителна. Причината е във вашето състояние.
— Вие… Вие сте невъзможен! — извика тя, раздвоена между яд и смях. — Как можахте да му кажете, че съм вашата бременна съпруга?
Той я изгледа замислено.
— Ако имате възражения, в смисъл че не е вярно, можем много бързо да променим нещата поне отчасти.
Макси изсумтя пренебрежително.
— Бог ми е свидетел, че съм получавала неведнъж непристойни предложения, но това беше най- абсурдното. Дори да имах интерес, какъвто аз нямам, щях да съм ненормална, ако реша да забременея тъкмо на път за Лондон.
— Имах предвид по-скоро другата част. Достатъчно е да поемем на север, към Гретна Грийн. Сега сме немного далеч от Доктърс Комънс, а там можем да получим специално разрешение.
Дори една американка знаеше какво означава женитба.
— Шегите ви стават все по-нахални, лорд Робърт — заяви ядосано Макси. — Бихте си получили заслуженото, ако приемех предложението ви и ви вържех за себе си за през целия ви живот.
— Мога да си представя и по-лоши неща.
Тя спря като замръзнала и го погледна.
— Защо говорите така, Робин — попита тихо.
— Представа нямам — отвърна той с мрачна откровеност. — Но смятам, че предложението ми не беше лошо.
Последното, от което Макси имаше нужда, беше един очарователен нехранимайко. Въпреки това установи шокирана, че перспективата не е лишена от чар. Робин може да не будеше доверие нито с думи, нито с дела, но беше и много мил, забавен и толкова хубав, че се чувстваше привлечена от него като нощна пеперуда от светлината.
Въпреки това си оставаше нехранимайко. Ако изобщо някой ден се омъжи, ще си избере съпруг, който може да й осигури покрив над главата. Тя се освободи от смущаващия му поглед и продължи да върви.
— Допускам, че имате из цяла Европа три или четири съпруги, тъй че още една не би ви натоварила кой знае колко. Но аз за съжаление мразя сборищата и затова ви отказвам, като ви благодаря за честта.
— Нямам други жени. Както сте могла да забележите, не съм много опитен на тема предложения за женитба. Единственият път, когато направих… — Той изведнъж млъкна.
Когато мълчанието продължи, тя бързо вметна:
— И какво стана тогава?
— Дамата, разбира се, ми отказа. Много умна жена. Приличате си с нея. — Той се засмя. — Не съм много сигурен дали бих желал да взема за съпруга жена, достатъчно неразумна, за да се омъжи за мен.
Беше отново предишният шегаджия, въпреки че Макси усети — той криеше зад думите си някаква болезнена истина. Тя поклати глава и продължи да върви. Можеха навярно да станат приятели, но тя очевидно никога нямаше да го разбере докрай.
Да открие следите на племенницата на лорд Колингууд, не беше кой знае колко трудно за човек със способностите, които притежаваше Симънс. А тъй като птичето не знаеше, че го преследват, беше поело по пътя като гъска, която само чака да я оскубе някой.
