След това Робин се излетна върху сеното. Лунната светлина, която проникваше през тясното прозорче, посребряваше лъскавата му коса.
— Мисля, че е време да ми обясниш най-сетне какво всъщност става. Или целият път до Лондон е пълен с огромни, яки мъжаги, които искат да те отвлекат?
Макси нямаше навика да се доверява на когото и да било, но разбираше, че дължи на Робин да му обясни.
— И аз не съм сигурна, че разбирам какво става. Не зная дори откъде да започна. Какво бихте искал да знаете?
— Онова, което сте готова да ми кажете — отговори той. Тя изпита изведнъж нужда да му довери всичко за произхода си.
— Баща ми, Максимус Колинс, е най-малкият син от едно тъй наречено добро семейство. Той разбрал доста бързо, че шансовете му за бъдещето не са твърде добри и прекарвал повечето си време в хазартни игри и други развлечения.
Тя се усмихна притеснено.
— Дядо ми стигнал до извода, че Макс е безполезен, скъпо струващ паразит, в което навярно е бил прав. Той му предложил да му плати дълговете, ако приеме да напусне Англия. На баща ми не оставал друг изход и той решил да потегли за Америка.
По покрива затрополи дъжд. Макси се загърна разтреперана в якето си и си пожела то да беше по- дебело.
— Баща ми не беше лош човек, но твърде нехаен, когато ставаше дума за пари и друго имущество. В Америка доста му харесало, защото там животът поне донякъде не е така строго регламентиран, както тук, в Англия. Известно време останал във Вирджиния, после потеглил по на север. След кратък престой в Ню Йорк поискал да стигне посред зима от Олбъни в Монреал. За малко да загине в една снежна буря, но го открил навреме един мохикан и го спасил. Останалата част от зимата Макс прекарал в убежището на ловците. Там се запознал с майка ми.
Макси млъкна за малко и се запита как ли ще реагира Робин на факта, че тя е мелез. Грозна дума — мелез…
Но неговият глас издаваше единствено любопитство, когато попита:
— Мохиканите са едно от шестте племена от конфедерацията на ирокезите, нали?
— Да. — Познанията му я изненадаха и зарадваха. — Мохиканите бяха бранителите на Източната порта и пазеха шестте племена от алгонкините — племена от Ню Инглънд. Четири от шестте племена живеят сега предимно в Канада, понеже са останали по време на революцията лоялни към англичаните. Но племето на моята майка е успяло да опази поне достойнството и традициите си. За разлика от местните жители на Ню Ингланд, почти изтребени от болести и войни.
— Историята не е много приятна — каза тихо Робин. — Според всичко, което съм чел, когато дошли първите европейци, индианците са били силни, здрави и великодушни хора. Те са ни подарили царевицата, лекарства и са ни позволили да се заселим в техните земи. Ние сме им подарили варицелата, тифа, шарката, холерата и бог знае какво още. Понякога и смъртта. — Той млъкна за миг, а после попита: — Те дали много ни мразят?
Никога никой не й беше задавал този въпрос, нито бе усещал гнева, който тя изпитваше, станеше ли дума за народа на нейната майка. Чувствителността на Робин отне сякаш по чудодеен начин част от остротата на този гняв.
— Как бих могла, без да мразя сама себе си? В края на краищата аз съм и наполовина англичанка. Повече от половината, защото съм прекарала малко време сред моите роднини-мохикани. Въпреки че те ме приеха с повече любов, отколкото английското ми семейство.
Тя потрепери от вътрешния хлад, който я обзе. Дори към племето на майка си никога не бе принадлежала истински.
Робин се приближи и обгърна раменете й с ръка.
— Роднините могат да са същински дяволи.
— Не можете ли да бъдете поне справедлив? — Главата й почиваше на рамото му и топлината на тялото му пропъждаше постепенно чувството на идващ отвътре студ. В неговата прегръдка се чувстваше чудесно и напълно защитена.
— Майка ми беше млада, неспокойна и проявяваше интерес към света извън закрилящото я обкръжение. Въпреки огромните различия помежду им, баща ми и тя много се обичаха.
— Бунтували са се и двамата срещу обстоятелствата, сред които са се родили — каза Робин. — Това сигурно ги е свързвало много силно.
— Мисля, че тук сте прав. Когато се запролетило, Макс я помолил да тръгне с него. Тя го сторила и година по-късно съм се родила аз. Повечето време живяхме в Масачузетс, но всяко лято гостувахме на племето на моята майка, защото тя настояваше аз да познавам езика и нравите на нейното племе.
— Баща ви придружаваше ли я?
— Да, той се разбираше чудесно с рода на майка ми. Тъй наречените индианци са много поетични хора. Те обичат да слушат истории, обичат игрите, а също и да се смеят. Баща ми цитираше без усилия на английски, френски и гръцки. Говореше много добре и мохикански. — Тя се разсмя. — Господи, като почнеше веднъж, нямаше спиране. Още помня как го зяпаха всички като омагьосани в устата, когато им рецитираше „Одисеята“. Сега, когато и аз вече я прочетох, зная, че е превеждал твърде свободно, но въпреки това разказът му беше невероятно увлекателен.
Смехът й секна.
— Майка ми е родила още две деца, но те умрели скоро след раждането. Майка ми почина, когато бях на десет години. Семейството й искаше да ме вземе, но баща ми отказа. Той никога не си намери постоянна работа, която да му допада, затова след смъртта на мама взе да разнася книги и ме вземаше на пътешествията си.
— Израснала сте значи все на път. Това харесваше ли ви?
— Най-често да. — Макси се обърна така, че гърбът й се опираше в гърдите на Робин. — Книгите и знанията са високо ценени в Америка. Тъй като много ферми и селища са доста усамотени, където и да отидехме, бяхме добре дошли.
Гласът й стана монотонен.
— Твърде добре дошли понякога. Социалните навици на американските аборигени са много различни от тези в Европа и неомъжените жени се радват на свобода, която, оценена с европейски мерки, би могла да се сметне за разпасаност. Тъй че винаги имаше мъже, които искаха да поставят на изпитание добродетелта на жена-мелез.
Прегръдката на ръцете му стана по-силна.
— Нищо чудно, че сте свикнала да сте нащрек.
— Необходимо беше. Ако бях разказвала всичко на Макс, той сигурно щеше, при дадени обстоятелства, да убие някого. Беше оратор, а не борец. — Тя млъкна за малко, после продължи: — Защо жените да нямат преди сватбата същите права, каквито и мъжете? Само че изборът трябва да е мой, а не на някой недодялан пияница, който ми се натрапва, защото е убеден, че съм лесна плячка.
— Само глупак може да си го помисли — каза тихо Робин. Тя му се усмихна за миг.
— Имахме един постоянен маршрут през Ню Инглънд и Севера на щата Ню Йорк. Носехме постоянен подбор от книги, но можехме да изпълняваме и поръчки.
— Невероятно! — Робин обгърна кръста й с ръка. — Какво носехте обикновено?
— Преди всичко Новия завет, проповеди и хорали, нелегални издания на английски книги. Но и друго. Един фермер от Вермънт си поръчваше например ежегодно по едно философско съчинение. При поредното ни посещение баща ми и той дискутираха книгата, доставена преди година. Оставахме всеки път два дни при мистър Джонсън. Убедена съм, че за него те бяха най-важните през годината.
Макси се засмя.
— Разносвачи на книги като баща ми работеха толкова успешно, че някои издатели пускаха книги, предназначени само за тях. „Изгубената дъщеря“ например, книга, в която се заклеймява аморалното поведение.
— С всичките му подробности, мога да си представя — ухили се Робин.
