Бяха се разбрали Робин да води преговорите, защото по начало хората вземаха мъжете по- насериозно.
— Прощавайте, мога ли да говоря със собственика? — попита Робин младежа, седнал до една маса, близо до вратата.
Той вдигна глава от вестника, който четеше. Огледа пренебрежително Макси и заяви:
— Мога да ви дам стая, но трябва да платите за цял ден даже ако я използвате само един час.
— Нямаме нужда от стая — отвърна с леден тон Робин. — Искам да говоря със собственика на този хан. Веднага.
Младежът се позамисли дали да отговори троснато, но после реши друго.
— Ще видя дали Уотсън ще иска да говори с вас.
Докато чакаха, Макси сви ръце в юмруци. Ако присъствието на Робин не й действаше успокояващо, сигурно щеше да избухне. Радваше се, че не й се налага да разговаря с този нахалник. В настроението, в което се намираше, сигурно щеше да му откъсне главата.
Тя затвори очи и си наложи да диша по-спокойно. Всяка истина щеше да е за предпочитане пред неведението. Младежът се върна и посочи с палец през рамо.
— По коридора, последната врата вляво.
Уотсън беше слаб, на път да оплешивее и много раздразнителен. Без да се надига от бюрото си, излая:
— Казвайте какво искате, но по-бързо. Аз съм много зает човек.
— Името ми е лорд Робърт Андървил — каза хладно Робин. — Точно преди три месеца един от гостите ви е починал неочаквано, става дума за господин Колинс.
— Американецът. — Лицето на Уотсън стана непроницаемо. — Ами да, тук хвърли топа.
— Можете ли да ни опишете по-подробно обстоятелствата на смъртта му?
Когато ханджията не реагира, Робин настоя:
— Кой го намери? И по кое време на деня се случи? Господин Колинс беше ли още жив, когато са го намерили? Беше ли извикан лекар?
— Вас всичко това какво ви засяга?
Макси не можеше повече да се владее.
— Той ми беше баща. Следователно сигурно имам право да науча повече за последните часове от живота му.
Уотсън се обърна рязко, за да я изгледа.
— Моите съболезнования, госпожице. — После отмести поглед. — Една от камериерките го намери сутринта. Беше вече мъртъв. Докторът каза, че сигурно е било сърцето. Стана много внезапно.
— Как се казва лекарят? — попита Робин. Уотсън се надигна с кисела гримаса от стола.
— Вече ми загубихте предостатъчно време. Друго за казване нямам. Колинс почина под покрива ми, това е всичко. Да не беше се случило тук, щяло е да стане някъде другаде, което щеше да ми е естествено много по-приятно. А сега се пръждосвайте, имам си работа.
Макси отвори уста да протестира, но Робин я хвана бързо и здраво за ръката.
— Благодаря, че отделихте от времето си, господин Уотсън.
След като Робин я изведе от стаята и затвори вратата зад себе си, тя изсъска:
— Да де, само че аз бих искала да му задам още въпроси. Явно е, че той крие нещо.
— Така е, но без употреба на сила, няма да каже нищо повече. А да се употреби сила ще е неразумно. Има по-сигурни начини да разберем каквото ни е нужно. — Вместо да се върне обратно към пътната врата на хана, Робин изтича по коридора в противоположната посока. — Прислугата винаги знае какво става, а е възможно никой да не им е заповядвал да си държат езика зад зъбите.
Вратата в дъното на коридора водеше към постлан с калдъръм двор, заобиколен откъм трите страни от конюшни. Макси го прекоси до една отворена врата. Зад нея беше седнал по-възрастен коняр, смазваше юзда и си свиркаше доста фалшиво през кривите зъби.
— Добър ден, господине — извика силно Робин. Конярят го погледна изненадано, но не враждебно.
— И вашият да е добър, сър. С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Боб Андървил — заяви Робин и протегна ръка на мъжа. Акцентът му беше станал подчертано американски, много по-силен от този на Макси. — Питам се дали работите по-отдавна тук?
— От близо десет години. — Човекът избърса мазните си от маслото пръсти в панталона и пое ръката на Робин. — Уил Дженкинс — представи се той. — Американец ли сте?
— Да, но баща ми е роден в Йоркшир. Отдавна да съм дошъл, ама войната… — той поклати глава — Толкова са безсмислени тия войни. Американците и британците трябва да са приятели.
— Много сте прав — съгласи се конярят. — Имам братовчед във Виржиния. И вие ли сте от този край на колониите?
Двамата мъже продължиха да бъбрят в същия дух, а Макси пристъпваше нервно от крак на крак. Но съзнаваше, че Робин постъпва умно. От този отворен коняр можеха да научат, много повече, отколкото от недружелюбния ханджия.
— Един мой приятел, господин Колинс, е пристигнал преди няколко седмици в Лондон — каза най-сетне Робин. — Малко преди и аз да потегля през океана, разбрах, че е починал, но не научих нищо повече за обстоятелствата. Спомних си, че е живял в „Абингдън Ин“ и реших, след като и без туй съм тук, да науча едно-друго заради семейството му. — Той присви устни. — Все ни повтарят колко е опасен животът в Лондон. От крадци ли е бил нападнат?
— Нищо подобно. Мистър Колинс е починал в леглото си. — Дженкинс поклати побелялата си глава. — Много тъжна история. Беше фин джентълмен, винаги мил и дружелюбен с всекиго, даже и с дъртия скръндза Уотсън. Та за нас беше като гръм от ясно небе, като разбрахме, че се е самоубил.
Тези думи поразиха Макси като зашеметяващ удар. Робин си пое дълбоко дъх, а тя простена:
— Не, не, Макс никога не би сторил подобно нещо.
— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожице, ако е бил ваш приятел. Но в това нямаше никакво съмнение. То онзи джентълмен се постара някак да го прикрие, но не взе достатъчно добре мерки. Сигурно ужасно се е разстроил от нещо и е решил, че просто не може да го понесе. На всеки може да му се случи някога нещо такова, но господин Колинс беше решил да направи нещо, за да го скрие.
Като дете Макси се осмели веднъж, при едно затопляне през януари, да тръгне през замръзнало блато. Дори сега, двайсет години по-късно, не бе забравила ужасното чувство, когато ледът почна да се огъва под нея. Опита се отчаяно да се добере до спасителния бряг, но отникъде не идваше надежда, защото наоколо й ледът се пукаше от всички страни. Тя падна в ледената вода и сигурно щеше да се удави, ако баща й не беше чул виковете й и не я беше спасил.
Сегашните й чувства приличаха на тогавашните или бяха всъщност дори хиляда пъти по-страшни. Това, което каза Дженкинс, беше невъзможно, непоносимо, а онова, което я обкръжаваше сега — не вода, а безпределна мъка.
Загубила ума и дума, тя се обърна, прекоси двора и избяга. Чу как Робин вика името й, но гласът му звучеше далечен и беше без значение.
Когато изтича от пряката до широката улица, сблъска се с някакъв мъж, който миришеше на лук. Тя си изтърва шапката и за малко да падне. Успя все пак да запази равновесие. Сляпа за движението, хукна през улицата.
Някакъв кон изцвили, някой я награби за ръката и я отдръпна много навреме от подковите на подплашеното животно.
Пренебрегвайки спасителя си, тя продължи да тича, сякаш на света имаше някъде място, където можеше да не вярва, че баща й се е самоубил. Тя се спъна и се просна тежко с цялата си дължина на паважа. Ударът й спря дъха, но раните там, където коленете и дланите й се бяха ожулили в грапавата настилка, изобщо не я боляха.
Залитайки, тя се изправи отново на крака и понечи да продължи бягството си, когато две яки ръце я награбиха.
— За бога, Макси! — чу тя познатия глас на Робин. — Спри, преди да си се пребила!
Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна. Когато Робин се помъчи да я отведе, тя сви
