на салона. Той присви очи.
— Племенницата ми е пътувала с мъж, чието описание подсказва, че сте бил вие.
Робин кимна.
— Аз съм лорд Робърт Андървил.
— Братът на Уолвърхемптън?
— Същият.
Колингууд поклати недоверчиво глава.
— А пък аз се притеснявах, че някакъв нехранимайко е отвлякъл момичето.
— Благородническият произход не е гаранция срещу непочтеността — забеляза сухо Робин. — Но моите намерения по отношения на госпожица Колинс бяха дълбоко почтени. Срещнахме се случайно. И тъй като ми стана ясно на какви опасности имаше намерение да се изложи, предложих й да я придружа, за да стигне невредима до Лондон. — Докато говореше, успя да прецени Колингууд. Ако се взреше човек по-внимателно, можеше да установи слаба прилика със сестра му, въпреки че правеше впечатление на по-сериозен и по- конвенционален от лейди Рос. Беше образец на съвършен английски джентълмен и просто не можеше да се допусне той да е убил неудобния си брат. Нищо чудно, че Макси не искаше да повярва той да е способен на подобно нещо.
— Тъй или иначе бранил сте племенницата ми от детектива от Бау стрийт, когото бях пратил да я открие — отвърна Колингууд и в гласа му прозвуча лека подигравка.
— Боже господи, Симънс е детектив? — След миг на смайване Робин не можа да не се разсмее. — Трябваше да го предположа. Макси и аз го взехме за пладнешки разбойник.
— Детективите и преследваните от тях престъпници често си приличат — съгласи се Колингууд. — Но Нед Симънс е един от най-добрите на Бау стрийт. Бях го натоварил да проведе разследване за смъртта на брат ми, но да го направи възможно най-дискретно. Освен възможен скандал, исках да избегна опасността на Макс да бъде отказано погребение в осветена земя. По една случайност Симънс тъкмо се намираше на Север, когато племенницата напусна дома ми. Затова го помолих да я върне.
След като се настани в креслото, което му предложи Марго, Колингууд продължи притеснено:
— Както чух от Симънс, племенницата ми била много възбудена след посещението си в „Абингдън Ин“.
Робин кимна.
— Там разбра, че нейният баща сам е сложил край на живота си. Собственикът не ни каза нищо — предполагам, че Симънс му е платил за мълчанието, но един коняр ни разказа всичко. Макси е потресена.
— Тъкмо от това се боях. — Колингууд въздъхна дълбоко. — Тя много обичаше Макс. А пък аз завиждах на брат си за неговата дъщеря. Собствените ми дъщери… — Той замълча, но после продължи: — Исках да спестя на Макси този ужас. Затова се опитах да й попреча да отиде в Лондон.
— Но тъкмо вашето старание да скриете истината подтикна Макси да поиска да проведе собствено разследване — заяви с лека ирония Робин. — Макси е чула случайно разговор между вас и съпругата ви, който и е подсказал, че смъртта на баща й може и да не е била естествена.
— Значи все пак това е било. Отначало предположих, че е решила изведнъж да посети сестра ми, лейди Рос. Но когато сестра ми се появи малко по-късно в Дурхам, разбрах, че имам пълно право да се страхувам. С всяка новина, която получавах от Симънс, тревогата ми растеше. — Той направи гримаса. — Но сега, когато мога вече да не се опасявам за живота й, искам да се погрижа за нейната репутация.
— Няма нужда някой да разбере по какъв начин е стигнала до Лондон — намеси се херцогинята, — тъй че добрата й репутация е неопетнена. Проблемът сега е нейната реакция на смъртта на баща й.
— Имам за нея няколко по-добри новини — каза Колингууд, вперил очи в Робин. — Допускам, че вие се възприемате като неин закрилник?
— Предположението ви е вярно.
— В такъв случай мога навярно да ви доверя, че Максима получи наследство. Става дума наистина само за годишна рента от петстотин фунта, но те би трябвало да й стигат, за да посреща тук или в Америка най- належащите си нужди.
Робин вдигна вежди. Въпреки пренебрежителния тон на Колингууд, ставаше дума за доста много пари.
— От кого е наследството? Тя твърдеше, че баща й не й е оставил нищо.
— Нашата леля Максима, лейди Клеръндън, беше кръстница на Макс. И много го обичаше. Макар често да повтаряше, че той е голям нехранимайко, казваше го с усмивка — Колингууд въздъхна. — Ако Макс беше толкова разсъдлив, колкото и чаровен, можеше и министър-председател да стане. Леля Максима си даваше сметка колко безразсъдно би било да завещае пари на Макс, затова реши да предпочете завещание в полза на неговата дъщеря. След смъртта й миналата зима нейният адвокат писа на брат ми до Бостън и Макс затова се върна в Англия. Адвокатът се бавеше с изповядването на завещанието, затова Макс реши да отиде в Лондон и да разговаря лично с него.
— Защо брат ви не е казал нищо на Макси? Останах с впечатлението, че тя сама разрешава финансовите си проблеми.
— За да спести на Макси разочарованието, Макс ми забрани да й казвам каквото и да било, преди въпросът да бъде окончателно решен — обясни Колингууд. — Но, както стана ясно, леля ми се разпоредила Максима да получи наследството най-рано след като навърши двайсет и пет, а след това, до смъртта на Макс, парите да са на разпореждане на доверено лице. Очевидно, за да му попречи да разпилее наследството на дъщеря си. След смъртта на Макс това вече губеше сила, но сегашният лорд Клендънън принудил адвоката да използва всички пътища и средства, за да компрометира Макси. Боя се, че моят братовчед е алчен за пари дявол, а тъкмо той ще получи парите, ако лишат Макси от наследството. Когато Клендънън научи наскоро, че майката на Макси е била индианка, той инсинуира, че момичето може да е извънбрачно дете, плод на краткотрайна връзка, а защо не и да не е дъщеря на Макс.
Робин подсвирна тихо през зъби.
— Не мога да ви се сърдя, че сте скрили всичко това от Макси. Тя щеше да е извън себе си.
— И с право. След като чух намеците на Клендънън, наредих на адвоката си да пише по този въпрос на колегите си в Бостън. Миналата седмица получих копие от свидетелството за брак на моя брат. Макс и съпругата му са били венчани от англикански пастор, тъй че Максима е доказано законното им дете. — Колингууд се усмихна леко, но очевидно много доволен. — Но дори да не е имало християнски брак, аз щях да предоставя аргумента, че родителите на Максима са били бракосъчетани според законите на народа на нейната майка. По такъв начин нелегитимност вече не можеше да попречи за получаване на наследството. Все пак Клендънън можеше да я използва като повод за съдебен процес, който струва и време, и пари. А така всичко става много по-просто.
— Положил сте много усилия, за да помогнете на племенницата си.
— Естествено. Та тя е в края на краищата член на семейството ми. Освен това момичето ми харесва. Бих си пожелал моите дъщери да имат поне малко от нейния темперамент. — Колингууд за пръв път истински се засмя. — Но само малко. Възпитанието на Макси не е било очевидно лесна работа. Но пък ексцентричен човек като Макс й е бил добър баща. — Той стана. — Отседнал съм за няколко дни в „Кларъндън“ и много бих искал да видя Макси, преди да се върна в Дюрам. Бихте ли й предал, много ви моля, че съм идвал?
— Разбира се — обеща Робин. — Искате ли да разкажете лично на Макси за наследството?
Виконтът вдигна рамене.
— Както вие решите. Ако смятате, че това може да я по-ободри, вие й го кажете. Боя се, че аз самият досега повече обърквах нещата, отколкото ги оправях.
— Макси може да е щастлива с толкова грижлив чичо — възрази Робин. — Като се има предвид, че ви се е налагало да бъдете дискретен, едва ли е имало по-добро решение.
— Много ви благодаря. — Лицето на Колингууд се поразведри и той се сбогува.
Когато вратата се затвори зад Колингууд, Марго погледна замислено Робин.
— Можем ли да проверим някак казаното от него?
— Навярно не сто на сто, но с малко повече информация сигурно ще мога да си съставя доста вярна картина. — Щастлив, че може най-сетне да направи нещо за Макси, Робин изтича към вратата. — При това
