юмруци и го удари.
— Татко за нищо на света не би се самоубил, не би ме оставил сама! — изкрещя тя, а сълзите мокреха бузите й. — Той обичаше живота, обичаше мен. Не, никога не би го сторил!
Робин разбираше, че тя иска да убеди преди всичко себе си. Опита се да обезвреди юмруците, стискайки безмилостно ръцете й, но тя продължи отчаяно да се брани.
Когато един от лактите й се заби с все сила в стомаха му, той изстена от силната болка. Беше опасно да я задържа против волята й, а се боеше и да продължи да използва сила.
— Не знаем какво наистина се е случило, Канавиоста — каза той рязко, за да я накара най-сетне да попритихне. — Дженкинс може и да греши. Трябва да се осведомим по-добре.
Тя издаде мъчителен звук, престана да се брани, но крехкото й тяло трепереше и се тресеше в прегръдката му. Той разбра интуитивно, че думите му са постигнали обратното на онова, което е искал. Вместо да я убеди, че конярят е могъл и да сбърка, те й бяха отнели възможността да избяга от истината.
Изпълни го безпределно съчувствие, но знаеше също, че тя е сега в собствения си ад, в който той не може да слезе, ако тя не му позволи. Без да обръща внимание на многобройните зяпачи, той продължи да й говори тихичко и кротко с надеждата, че тонът му ще я успокои дори ако не разбира думите му.
В този миг изострените през дългите опасни години на континента сетива на Робин го накараха да вдигне глава. Няколко къщи по-надолу, на отсрещния тротоар, беше застанал Симънс. Лицето му беше безизразно.
— Боже, господи, защо трябваше този нехранимайко да се появи тъкмо сега? — Робин махна на минаваща наемна карета. Когато тя спря пред него, вдигна Макси на ръце и я отпусна бързо върху възглавниците, въпреки енергичните протести на някакъв търговец, който твърдеше, че пръв е махнал на кочияша. — За Майфеър и колкото може по-бързо — извика той на кочияша. — Ако пристигнете за два пъти по-кратко време, ще получите още пет фунта отгоре.
Докато каретата потегляше, Робин седна и взе Макси в прегръдките си. После се помоли да намери най-добрия начин да й помогне, както тя беше помогнала на него.
Симънс гледаше мрачно подир отдалечаващата се карета. Момичето очевидно бе разбрало истината и я понасяше още по-тежко, отколкото беше предположил нейният чичо. Той викна на някакво дрипаво гаврошче, което работеше за него.
— Разбери къде ще отидат.
Момчето хукна подир каретата. Когато я настигна, скочи ловко на стърчишката и се наведе така, че кочияшът да не може да го види.
Когато хлапакът се върна, Симънс можеше поне да осведоми Колингууд къде живее племенницата му. Не беше много, но всъщност всичко, което успя да свърши по тази толкова злополучна поръчка.
Макси беше всъщност в съзнание, но изживяваше силен шок. Трепереше като от студ с цяло тяло и изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието на Робин. По целия път до Кандовър хаус той я държа в скута си и се опитваше безрезултатно да я стопли с тялото си.
Когато тя бе споменала за пръв път за смъртта на баща си, на Робин му мина през ума възможността да е било самоубийство, защото щеше да е приемливо обяснение за упоритото желание на Колингууд да запази всичко в тайна. А какво му бе казала Макси в Ръкстън за неспособността да надникне сега в бъдещето? Бе споменала за буквално немислима възможност. Тъй като познаваше баща си по-добре от който и да било друг, не е могло и през ум да й мине, че е способен да се самоубие. Но той въпреки това го бе сторил и този факт я беше потопил в дълбоко отчаяние.
Когато стигнаха до Кандовър хаус, Робин внесе Макси покрай слисания домоуправител на ръце в къщата и извика през рамо да му донесат гореща вода, пешкири, мехлеми и бинтове. После я качи по стълбата, сложи я на леглото, съблече й скъсаната муселинена рокля и съдраните чорапи. Изобщо не го интересуваше каквато и да било благопристойност.
Когато едно слугинче донесе поисканите неща, той го отпрати на часа от стаята. Изми внимателно кръвта от коленете и дланите на Макси. Никоя от раните не беше толкова сериозна, че да се налага да я превързва, но докато ги мажеше с мехлема, болката трябва да беше жестока.
Тя не оказа никаква съпротива, лежеше неподвижно и избягваше да го гледа. Когато той приключи, тя се обърна на хълбок и зарови лице във възглавниците.
Робин я зави и сложи ръка върху стиснатия й юмрук.
— Мога ли да направя още нещо за теб?
Тя поклати едва забележимо глава.
— Канавиоста, когато аз сънувах кошмари, ти ми каза, че мъката се понася по-лесно, ако я довериш някому — прошепна й той. — Наистина ли не мога да направя нищо за теб?
— Сега не. — Сподавеният й глас едва се чуваше. — Аз съм тъжна.
— Да изляза ли?
Тя кимна.
Със свито сърце Робин стана. Въпреки че беше дребничка, тя никога не бе изглеждала крехка, но сега малката фигурка под одеялото беше толкова беззащитна и ранима. Той не се опита да назове чувствата си. Знаеше само, че е готов да даде всичко, ако това би смекчило болката й.
В желанието си на всяка цена да даде израз на нежността си, той я погали толкова леко по косата, че тя изобщо не го усети. После се накара да излезе от стаята.
Отвън, на прага, го чакаше херцогинята.
— Какво се е случило? — попита тя тихо. Той прокара с въздишка ръце през косата си.
— Изглежда, че бащата на Макси е сложил сам край на живота си.
— О, господи — пребледня Марго. Беше загубила баща си при трагични обстоятелства и можеше добре да разбере болката на Макси.
— Бих искал да можех нещо да направя — прехапа устни Робърт. — Но тя иска само да я оставят сама.
— Дай й време да преодолее шока — посъветва го Марго. — Мъката по близък е нещо много самотно. Понякога човек трябва да потъне дълбоко в себе си, преди да е готов да приеме утешенията на другите.
— Убеден съм, че имаш право — опита се той да се усмихне. — Но никак не ми е лесно да я виждам в такова състояние.
— Любовта боли, Робин. — А в усилията си да облекчи състоянието му с шега, тя добави: — Същото важи и за глада, а пък аз напоследък често имам добър апетит. Ела, изпий с мен чаша чай. — Тя го хвана под ръка и го поведе решително към дневната.
Чаят не помогна много, но беше все пак по-добре от нищо.
28
Пиеха почти мълчаливо чая си, когато влезе домоуправителят и подаде на Марго визитна картичка.
Тя смръщи чело.
— Лорд Колингууд е тук.
— Може ли да го приемем и двамата? — попита Робин. — Интересува ме извънредно много всичко, което има да каже.
— Разбира се.
Домоуправителят излезе и се върна след няколко минути заедно с посетителя. Лорд Колингууд беше висок мъж с тясно, изнурено лице.
— Моля да ме извините, че нахлувам така, херцогиньо — каза той, след като се поклони на Марго, — но имам основания да предположа, че моята племенница, госпожица Максима Колинс, живее във вашия дом. — Много бих искал да я видя.
— Тя наистина е тук, сър — потвърди Марго, — но не се чувства добре и не приема посетители. Не бихте ли желали да й оставите някакво съобщение?
Колингууд се поколеба и в този миг зърна Робин, който се беше оттеглил незабелязано в отдалечен край
