Падналите ангели

— Не се безпокой, англичанино, няма да ме разпознаеш. Очите ще ти трябват за онова, което искам да ми разкажеш довечера.

Когато свали превръзката, той се намери в една тъмна стая, осветена само от слабото пламъче на една единствена свещ и мебелирана само с бюро и два стола. Льо Серпан седеше зад бюрото, на лицето му имаше маска, а едно черно наметало скриваше тялото му така добре, че беше невъзможно да се каже дали е нисък или висок, слаб или дебел.

Пренебрегвайки встъпленията, тъмната фигура каза:

— Нарисувай ми подробен план на конюшнята на британското посолство. Има промени, откакто принцеса Боргезе го продаде на Уелингтън, и трябва да знам какви са. Особено ме интересува къде държат конете на Касълрий. Искам подробно да ми опишеш неговите коне, как изглеждат и какъв нрав имат.

Очите на англичанина се разшириха.

— Заговорничите срещу Касълрий? Ако нещо му се случи, ще настане истински ад. Уелингтън му е най- добрият приятел и ще вдигне цялата британска армия да търси убийците, ако се наложи.

А щателното разследване можеше да разкрие неща, твърде дискредитиращи англичанина. Само това, че никой не се съмняваше в него, му бе позволило да изнесе досега толкова много информация.

Сякаш прочитайки отново мислите му, Льо Серпан се изкикоти:

— Няма нужда да се тревожиш за главата си, която не струва нищо. Каквото и да се случи на Касълрий, ще изглежда като инцидент. Скоро и самият именит дук няма да бъде в състояние да разследва каквото и да било.

Докато англичанинът чертаеше плановете на конюшнята и двора й, в главата му се рояха мисли. Неговият ужасяващ домакин като че ли искаше да отстрани и двамата най-висшестоящи британски дипломати, факт, който водеше до интересни изводи. Досега бе имало недодялани атентати срещу живота на Уелингтън, но в плана на Льо Серпан нямаше да има нищо недодялано. Въпросът бе, как може да се извлече полза от тази информация?

Льо Серпан задаваше много въпроси за реда в конюшнята и за конярите, даваше безапелационни заповеди на посетителя си да намери отговори на всички въпроси, на които не можеше да отговори в момента. След като обсъдиха конюшнята, той започна подробно да разпитва за всекидневния режим и навиците на Касълрий и Уелингтън.

Уморен от разпита, англичанинът каза раздразнено:

— Навярно знаете, че дукът предпочита низшето общество, той дори не живее в посолството. Как да знам кога къде ходи?

— Известно ми е, че Уелингтън живее в хотел „Уврар“ — отвърна Льо Серпан. — Все пак той често ходи в посолството и ако имаш мозък на гризач, ще успееш да научиш каквото ми е необходимо. Ще чакам доклад с отговорите, които тази вечер не успя да ми дадеш, до четиридесет и осем часа.

— А ако реша, че повече не искам да работя за вас?

Времето за предизвикателство бе зле подбрано, но англичанинът беше прекалено уморен и раздразнен, за да прояви разум.

Льо Серпан изсъска с натежал от заплаха глас:

— Тогава с теб е свършено, англичанино. Мога да заповядам да те убият или да съобщя на Касълрий за предателството ти и собствените ти хора ще те унищожат. Публично, така че всички твои близки и приятели, ако имаш такива, да научат за твоето падение. Не мисли, че би могъл да изтъргуваш живота си, като доносничиш срещу мене, защото нищо не знаеш.

Той стовари юмрука си върху бюрото и скочи на крака.

— Ти живееш на мои разноски, бунищен петел такъв. Аз те притежавам, и имаш късмет, че съм човек на честта. Ако ми служиш добре, ще преуспееш, освен ако не паднеш жертва на собствената си глупост. Ако се опиташ да ме предадеш, си мъртъв. Нямаш друг избор.

Англичанинът сведе очи, сякаш искаше да прикрие страха си. Това се оказа внезапен късмет. Ръката, с която противникът му бе тропнал по бюрото, бе украсена с тежък златен пръстен с богато украсен герб на него. Реши, че е разумно да не се заглежда, но от бързия му поглед не убягна това, че около средната част на герба се обвиваше триглава змия.

Идентифицирането на собственика щеше да отнеме време, но англичанинът поне имаше откъде да започне. Преструвайки се, че е победен, той избъбри:

— Ще ви служа добре.

А сърцето му пееше възторжена песен. Ще разбере кой е Льо Серпан, за Бога, и тогава това копеле щеше да съжалява за обидните си думи. Ако си изиграеше картите правилно, ще излезе от цялата тази работа като герой — като богат герой.

9.

На следващата сутрин Маги получи бележка от Елен Сорел, в която се казваше, че някакъв недоволен френски офицер питал група безделници в едно кафене дали някой не иска да спечели пари, като застреля дук Уелингтън. Понеже този глупак направил предложението си пред дузина свидетели, бил арестуван само след броени минути.

Маги се усмихна кисело и остави бележката настрана. В града имайте безброй недоволни мърморковци, но повечето бяха безобидни като този. Хора като глупавия френски офицер не бяха проблем.

Но като се замисли върху това, че при нея няма никакъв напредък, веселото й настроение се изпари. Робин се бе отбил предната вечер и бяха говорили до късно, без да стигнат до нови заключения. Толкова много възможности, и толкова малко време.

Денят й мина в напрегната работа, разглеждаше информацията, с която вече разполагаше, и се опитваше да намери някаква схема, но без успех. Можеше само да продължава работата, която бе вършила досега, и да се надява, че ключът е може би у генерал Русе.

Докато се обличаше за бала у княз Орков, дори любимата й зелена сатенена рокля не успя да я разведри. Тя мълчеше, докато Инге оформяше косата й в купчина златисти къдри. Вътрешно се чудеше до каква степен Рафи е отговорен за напрегнатостта й.

Макар че вярваше на неговите добри намерения относно мисията им, нямаше в какво друго да вярва. Като шпионин беше безспорно любител. В личен план беше като незакрепено оръдие на борда на кораб — неконтролируем и опасен. Маги можеше да се преструва умело, че си играе на любов, без да се опари, но знаеше колко крехка е фасадата й. За нея липсата на дълбоко чувство беше игра. За Рафи Уитбърн това бе самата истина.

Когато Инге съобщи, че дукът е пристигнал, Маги си придаде приветлив израз и отиде да го посрещне. Когато влезе в салона, възхитеното изражение на Рафи я отвлече от мрачните мисли за шпионската работа.

— Изглеждаш възхитително тази вечер, графиньо. Благодаря ти, че си облякла тази рокля. Ще отива много добре.

— Много добре с какво?

Той й поднесе една покрита с кадифе кутийка.

— На това.

Маги отвори кутийката и дъхът й замря при вида на изключително красивата изумрудена огърлица и обици, фината златна обковка и безупречно шлифованите камъни на украшението му придаваха лекота и въздушен вид и в същото време го правеха безумно разточително.

— За Бога, Рафи, за какво са тези неща?

— За тебе, разбира се.

— Не мога да приема нещо толкова скъпо. Хората ще си помислят… — запъна се тя.

— Че си ми любовница? Точно това е целта, скъпа.

Гласът му бе дълбок и галещ и за един опасен миг тя се отдаде на мисълта, какво ли би било, ако му беше любовница наистина, а не само за пред хората. После стисна челюсти.

Дори да беше най-привлекателният мъж, когото някога бе познавала, проклета да е, ако позволи на този благородник да я покори, независимо колко много би им харесало и на двамата. Покоряването си беше