Париж и човек можеше да срещне безделници от всички нации да се шляят под арките и да подпират колоните.
Единствените жени тук бяха по-скоро от простолюдието и именно една такава жена се приближи до Рафи, когато той слезе от каретата си. Той се запита на каква ли магия се държи зле ушитата й рокля, та още не се е разпаднала. За щастие вечерта беше топла, иначе тя непременно щеше да хване пневмония.
Жената явно доста дълго бе упражнявала професията си и вече безпогрешно разпознаваше националността на мъжете и дълбочината на кесиите им.
— За развлечение ли е дошъл тук английският лорд? — запита тя с дрезгав глас и провинциален акцент.
Тежкият грим не можеше да скрие чертите на лицето й.
Рафи не позволи на отвращението да се изпише по лицето му. Това беше едно недодялано, непривлекателно същество и всеки мъж, решил да се възползва от прелестите й, рискуваше да хване сифилис, но не беше нито по-лоша, нито по-добра от петдесетината жени, които кръстосваха галериите и градините. Всъщност тя малко се различаваше от високопоставените дами от доброто общество, с изключение може би на цената си, която беше по-ниска и по-откровена. Той каза учтиво:
— Чувствам, че тази вечер имам късмет. Разбрах, че в кафене „Мазарен“ има вълнуващи игри.
— Кафето е нататък.
И като тръсна грациозно глава, проститутката добави:
— Може би по-късно ще пожелаете да имате компания, която да празнува с вас или да ви съчувства?
— Може би.
Проправяйки си път през тълпата от съюзнически офицери, Рафи скоро откри табелата на кафене „Мазарен“. На приземния етаж имаше златарски магазин, все още отворен в този късен час с надеждата, че някой ощастливен комарджия може да влезе и да купи някоя дрънкулка, за да я подари на възлюбената си.
Отстрани на магазина едно мрачно стълбище водеше нагоре към кафенето. Зад бара стоеше жена в ярки дрехи, а тъмните й очи веднага преценяваха всеки нов посетител. Явно харесала онова, което виждаше у Рафи, тя излезе лично да го посрещне.
— Добър вечер, милорд. За вечеря ли идвате, или за игра, а може би, за да се качите горе?
„Горе“ означаваше жени от по-висока класа, от онези, които не кръстосваха улицата. С малко повече късмет можеше да не се окажат болни от сифилис и да не пребъркват джобовете на клиентите си.
— Разбрах, че тук имало добри игри, мадам. Може би по-късно и ще вечерям.
Жената кимна и го поведе през салона за хранене към залага за комар. Изглеждаше като много други такива места, в които Рафи бе ходил. В единия ъгъл имаше маса за „червено и черно“, в друг рулетка. Пръснатите тук-там маси предлагаха игри на карти като фаро и вист.
Редовните посетители бяха от най-различен калибър — от невинни гълъбчета до печени играчи, които ги ограбваха, а задименият въздух бе изпълнен с отчаяната възбуда на сериозните играчи. Към неспирния ромон на разговорите се примесваха тракането на заровете по масата за комар и мекото пляскане на картите но зеленото сукно. Съвсем истинско свърталище на греха и в никакъв случай място, което Рафи би намерил за привлекателно.
Но той бе дошъл тук да търси информация, а не удоволствие, затова прекара следващите два часа в игра на различни маси. Вистът беше единствената игра, която му харесваше, тъй като беше по-скоро изпитание на уменията, а не шанс, затова отмина масата за вист, тъй като щеше да се увлече. Докато играеше на зарове, карти и рулетка, разменяше случайни забележки с другите играчи и по-скоро слушаше, отколкото говореше.
Не се изненада, че повечето посетители разискваха политиката. Но не чу нищо по-различно от онова, което се носеше из Париж. Специално това заведение се посещаваше и от французи, и от чужденци, но ако сред тях имаше екстремисти, явно си държаха устата дискретно затворена.
В един часа Рафи се приготвяше да си поръча файтон и да излезе да се поразведри на чист въздух, когато вниманието му бе привлечено от един слаб чернокос мъж на масата за „червено и черно“. Човекът отначало бе печелил, но след това шансът му се бе обърнал и банката му бе взела всичките пари. Когато посегна към вътрешния си джоб, за да извади последния залог, под светлината на свещите на бузата му проблесна един мъртвешки бледен белег. Той хвърли предизвикателно купчина банкноти върху червеното каро.
В тишината, която понякога настъпва в препълнена стая, всички като че ли наблюдаваха. Рафи беше твърде далеч, за да види какви карти се раздават, но когато след миг мъжът с белега извика, стана ясно, че е спечелил.
Това можеше да бъде незначително събитие, ако французинът до Рафи не се бе обадил:
— Май Льомерсие пак се опаричи. Тоя човек има късмета на самия дявол.
Името му се стори познато и след миг Рафи се сети откъде. В списъка с второстепенните заподозрени, който Маги му беше дала, фигурираше името Льомерсие, бонапартистки офицер, ако беше запомнил правилно. Рафи се загледа в мъжа с белязаното лице, когато онзи стана от масата за „червено и черно“. Човекът имаше стойката на военен; сега трябваше да се разбере дали това е капитан Анри Льомерсие.
Докато човекът пресичаше салона, Рафи се изпречи случайно на пътя му с думите:
— Може ли да ви почерпя едно питие, за да отпразнуваме победата ви над банката?
Обектът му се усмихна развеселен.
— Може. И вие ли загубихте срещу банката, а?
Сервитьорката им донесе бутилка долнокачествен портвайн в кафенето на заведението. Рафи разбра, че човекът действително е капитан Анри Льомерсие, а портвайнът не е първото му питие за вечерта.
Когато стигнаха дъното на бутилката, Рафи узна, че капитанът ненавижда всички германци, руси и англичани, с изключение на настоящия си събеседник, и че е дяволски добър играч. Не след дълго той започна да се хвали, че само благодарение на железните си нерви е печелил там, където по-неиздръжливи биха се отказали от играта.
Разговорът не даваше особени сведения, макар че за Рафи бе интересно да узнае, че Льомерсие е редовен посетител на кафене „Мазарен“. „Поне масите са по принцип честни, мой английски приятелю.“
Льомерсие имаше нервните жестове и блуждаещия поглед на пор. Рафи отгатна, че е страстен комарджия, човек, който би направил всичко за пари. Ако капитанът имаше политически убеждения, те лесно можеха да бъдат използвани за личното му обогатяване. Имаше големи изгледи да е бил онзи французин, когото информаторът на Маги е чул тук предната вечер. Ако бе така, тогава кой е бил чужденецът, с когото е разговарял капитанът?
След като слуша половин час хвалбите на мъжа, Рафи реши, че няма вероятност да научи нещо повече. Сбогува се с него след обичайните уверения във взаимно уважение и надежда, че отново ще се видят в кафене „Мазарен“. Ако се наложеше отново да търси Льомерсие, това трябваше да става в по-ранните вечерни часове, когато имаше изгледи човекът да е по-трезвен. Пиян не беше особено интересен.
Рафи плати портвайна на обсипаната със скъпоценности жена зад бара. Преди да слезе, огледа за последен път салона. Очите му се присвиха, когато зърна един рус мъж, който сядаше на празния стол срещу Льомерсие. Въпреки че салонът беше мрачен и задимен, а мъжът беше облечен несъмнено по френски маниер, Рафи съвсем лесно разпозна новодошлия, който говореше съвсем открито с Льомерсие.
Това беше Робърт Андерсън, вездесъщият нисш чиновник от британската делегация, любовникът на Маги.
Англичанинът беше напрегнат, макар че вече веднъж бе правил това сляпо пътешествие. Нарежданията на Льо Серпан бяха кратки, без обяснения защо се налага да присъства. Екипажът отново тръгна да обикаля Париж и мълчаливите придружители отново отказваха да си отворят устата. Както и да е, този път, когато го заведоха при Льо Серпан, шипящият глас му заповяда да махне превръзката от очите си.
Англичанинът потрепери от страх, че тази заповед означава, че няма да излезе оттук, но един дрезгав смях разсея опасенията му.
