такава, каквато е, или каквато би искал да бъде. Запита:
— Защо не ти харесва да те наричат Марго?
Тя му хвърли дълъг поглед с неразгадаемите си променливи очи. И каза така, сякаш изтръгваше думите от себе си:
— Да бъда Марго, е много болезнено.
Тези думи казваха много и нищо, но интуицията му подсказа, че сега не е време да настоява за подробни обяснения. Замълча и след малко поде:
— Време е да тръгваме за бала на княз Орков. Трябва да намерим генерала.
— Да, прав си. — Маги се обърна към огледалото и смени нефритовите си обици с изумрудените. — В деня, когато свърши мисията ни, ще си получиш обратно „красивите дрънкулки“. — И след като обви небрежно елегантно кашмирения шал около голите си рамене, тя се обърна с лице към него, отново станала графиня Янош. — Ще тръгваме ли?
Рафи й предложи ръката си, доволен, че не се е поддал на почти непреодолимото желание отново да я целуне. Но въпреки това, докато й помагаше да се качи в каретата, усети, че протяга ръка, за да докосне златистата й коса. Копринените къдрици се плъзнаха по пръстите му като муселин и той си пожела да можеше да зарови пръсти в тях. Искаше я повече от всякога, но тя беше доста по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквал. Беше си помислил, че тя ще се поддаде на страстния миг, както светските красавици, които познаваше, и бе сгрешил.
Но Рафаел Уитбърн не беше свикнал да губи, и сега също не приемаше това. Трябваше да има начин да я победи и за Бога, той щеше да го открие.
Балната зала на княз Орков беше декорирана с варварско ориенталско великолепие, включително пажове, облечени като пазачи на турски харем, и египетска кючекчийка, която танцуваше в съседната зала. Дори според предубедения вкус на парижкото общество това беше нещо изключително.
Въпреки разочарованието, че не са постигнали много в разкриването на заговора, Маги се забавляваше. Домакинът бе държал ръката й и я бе гледал в очите със славянска задушевност, но за щастие се бе оказал твърде зает, за да тръгне подир нея.
През първата част от вечерта Рафи стоеше наблизо до Маги, играейки ролята на предан любовник, сякаш преди това между тях не се беше разиграла мъчителна сцена. За него обаче това нямаше да бъде мъчително. Имаше много жени, които щяха да задоволят физическите му нужди по-късно тази вечер.
Тя се позабавлява за миг с мисълта, да го остави да постъпи с нея както иска, за да не носи и занапред печата на недостъпността. След една-две нощи сигурно щеше да се отегчи и да си потърси късмета другаде.
Но когато тази мисъл изплува, тя я отблъсна, защото й се стори като оскърбително оправдание. Независимо какви причини си измисляше, за да го пусне в леглото си, емоционалният отзвук щеше да бъде катастрофален. И сега той й създаваше достатъчно безпокойства. Щом погледнеше към Рафи, усещаше как устните му се плъзгат страстно по шията й и коленете й се разтреперваха. Трудно й беше да се съсредоточи върху задачата си за тази вечер.
Макар че очакваха идването на генерал Русе, не можаха да го открият в тълпата и Маги започна да се притеснява, че няма да успеят. След час тя и Рафи решиха да се разделят и да го потърсят.
Полунощ дойде и си отиде, сервираха вечерята, после танците се възобновиха, но все още не бе открила своя човек. Раздразнена, тя бродеше из залата, където кючекчийката танцуваше за шепа гости.
Жената размахваше воали и ленти, а тримата музиканти на ниския подиум зад нея свиреха минорна музика, която звучеше странно за европейското ухо. Когато очите й свикнаха с неясната светлина, Маги разбра, че е намерила своя човек. Макар че никога не я бяха представяли на генерала, веднъж й го бяха посочили, и тя веднага го разпозна.
Мишел Русе беше под средния ръст и набит, но от пръв поглед й напомни за полковник фон Ференбах. Русокосият прусак беше аристократ с военна подготовка, докато тъмнокосият французин не беше потомствен благородник и беше постигнал положението си благодарение на своите заслуги. Въпреки това в приглушената светлина си личеше, че двамата са кръвни братя, притежаващи безкомпромисната бдителност на професионалния войник.
Дали Русе таеше в себе си толкова яд, колкото Фон Ференбах? От тримата заподозрени бонапартистът беше най-мотивиран да създава безредици.
Маги прекоси стаята и седна близо до Русе, чудейки се как да поведе разговор, щом няма кой да ги представи един на друг. Генералът бе погълнат от танцьорката и я следеше с поглед.
Тя никога преди не беше виждала кючекчийката, защото единствените места, където можеше да се види такава танцьорка, бяха недостъпни за жени. Гледката я накара да замига смаяно. Наистина ли беше възможно жена да кара гърдите си да се движат на противоположни страни? Колкото и да беше невероятно, доказателството беше пред очите й. Въртящите се пискюли подчертаваха ефекта. Танцьорката беше дебела за европейските стандарти, но голяма част от тялото й беше изложена на показ и то беше идеално тренирано.
Маги, както изглежда, бе издала учудването си, защото един нежен теноров глас каза:
— Много талантлива изпълнителка, не смятате ли?
Тя се обърна и видя, че Русе я гледа развеселено. И отвърна:
— Наистина, господине, нямах представа, че е възможно човешко тяло да прави такива неща.
Той махна с ръка към сцената.
— Макар че Орков я е поканил като куриоз, тя е наистина изкусна артистка.
— Артистизма ли вижда мъжът, когато гледа кючекчийка?
— В умовете на повечето мъже това може би няма да е първата мисъл — съгласи се той с лека усмивка, — но аз съм прекарал известно време в Египет и мога да оценя тънкостите на изкуството.
Тя си спомни, че Русе се е сдобил с първия си военен опит в Наполеоновата египетска кампания от 1798 година, когато е бил почти момче. Невъзможен човек. И Маги каза мило:
— У нея има доста тънкости.
Музиката спря, плувналата в пот танцьорка се поклони и се оттегли за почивка. Останалите зрители също излязоха от салона, оставяйки Маги сама с Русе. Тя запита:
— Как е в Египет?
Този път усмивката му беше по-топла.
— Забележително. Почти невъзможно е да повярваш, че има такива храмове, дори когато се изправиш пред тях. Ние поглеждаме катедрала, която е едва на пет века, и я смятаме за старинна.
Генералът за миг потъна в спомените си.
— Бонапарт прекара една нощ в най-големия. На следващата сутрин, когато го запитаха какво е видял, той каза само, че никой няма да му повярва.
И прибави с тъжна нотка в гласа:
— В историята на Египет кратката френска окупация е не повече от миг. В историята на Франция Наполеон може да бъде също толкова значим.
Маги отбеляза сухо:
— Хората може да забравят след хиляда години. Но в наше време възприемат Наполеон като най- великия и най-злосторния човек на епохата.
Русе замръзна и тя се запита дали не е отишла твърде далече. Макар че искаше да го накара да реагира, щеше да бъде грешка съвсем да го отблъсне.
— Вие не сте французойка, мадам — каза той студено. — Предполага се, че не гледате на него така, както гледаме ние.
В желанието си да разбере каква е мотивацията му тя запита:
— Как
Тъмните очи на генерала се взряха в нейните.
— Права сте, че той е най-великият човек на нашето време. Когато беше по-млад, да бъдеш край него, означаваше да чувстваш… да чувстваш, сякаш духа някакъв силен вятър. Императорът притежаваше повече
