забележителни европейци. В числото на гостите влизаха не само всички важни монарси и дипломати, но и стотици дами и господа, мошеници и измамници, всички неудържимо привлечени от властта.
Рафи крачеше насам-натам, отпиваше по глътка шампанско и поздравяваше познати. Но под повърхностната веселост се долавяха опасни подмолни водовъртежи. Люсиен се опасяваше с пълно право — Париж беше барутен погреб и само една искра би могла да взриви отново континента.
В разгара на вечерта към него се доближи млад англичанин със светла коса и стройна елегантна фигура.
— Добър вечер, ваша светлост. Аз съм Робърт Андерсън от британската делегация. Един човек иска да говори с вас. Бихте ли ме придружили?
Андерсън беше по-нисък и по-млад от Рафи, който се зачуди къде ли го е виждал преди. Докато си пробиваха път през тълпата, Рафи разглеждаше крадешком водача си, чудейки се дали пък този човек не е слабото звено в делегацията. Андерсън изглеждаше много добре, почти красив, човек можеше да го вземе за приятен празноглавец. Ако беше някакъв хитър, опасен шпионин, добре прикриваше това.
Излязоха от балната зала, качиха се по една стълба и се озоваха в коридор с много врати. Спирайки пред последната врата, Андерсън каза:
— Графинята ви очаква, ваша светлост.
— Познавате ли дамата?
— Да, виждал съм я.
— Как изглежда?
Андерсън се поколеба, после поклати глава.
— Оставям ви сам да разберете.
Отваряйки вратата, той произнесе с официален тон:
— Ваша светлост, позволете да ви представя Магда, графиня Янош.
И се оттегли с почтителен поклон.
Един самотен свещник озаряваше с меко сияние малката, разкошно обзаведена, стая. Погледът на Рафи веднага се насочи към потъналата в сянка фигура, застанала до прозореца. Макар че беше с гръб към него, веднага разбра, че е красива по увереността на грациозната й стойка.
Докато той затваряше вратата, тя се обърна към него с бавно предизвикателно движение, което позволи на пламъка на свещта да се плъзне изкусително по извивките на пищната й фигура. Ветрило с пера закриваше по-голямата част от лицето й, а един масур с цвят на златисто жито се спускаше очарователно отпред на рамото й. Тя излъчваше чувственост и Рафи разбра защо Люсиен бе казал, че тази жена е способна да замъгли разсъдъка на мъжете. Тялото му се стегна в неволна реакция, докато се възхищаваше на това, колко добре разбира тя силата на внушението.
Деколтето й се спускаше до такива равнища, че би привлякло вниманието на всеки още неумрял мъж. Ако от Рафи се искаше да пожертва честта си в опит да убеди дамата, то той щеше да го направи с огромно удоволствие.
— Графиньо Янош, аз съм дук Кандовър. Един общ приятел ме помоли да поговоря с вас по един важен въпрос.
Очите й го стрелнаха подигравателно над ветрилото.
— Наистина? — произнесе тя с отчетлив унгарски акцент. — Може би той е важен за лорд Стратмор, но не и за мене.
Тя наведе бавно ветрилото, откривайки високи скули и малък прав нос. Имаше млечнобяла кожа като венчелистче от роза и широка чувствена уста…
Вдъхновението на Рафи секна и сърцето му лудо заби в смаяно неверие. Казват, че всеки има двойник някъде по света, но сега пред него стоеше двойничката на Марго Аштън.
Опитвайки се да се пребори с шока, той се помъчи да сравни графинята със спомените си. Тази жена беше на около тридесет и пет години; Марго щеше да е на тридесет и една, но може би изглеждаше по- млада от годините си.
Графинята май беше по-висока от Марго, която не надвишаваше много средния ръст? Но поведението и жизнеността на Марго я правеха да изглежда по-висока, отколкото беше в действителност. Странно колко много трябваше да се наведе, когато я целуна за пръв път…
Той се изтръгна от хаотичните си спомени и се застави да я прецени хладнокръвно. Очите на тази жена като че ли бяха зелени, а и имаше екзотичен чуждестранен вид. Но беше облечена в зелена рокля, а очите на Марго меняха цвета си от сиви до зелени в зависимост от настроението и облеклото й.
Приликата беше смайваща, нямаше разлики, които да не могат да се припишат на времето или на пропуски в паметта. Мина му безумната мисъл, че това може да е самата Марго. Макар че бяха я обявили за мъртва, беше възможно да са допуснали грешка; новините често биваха преиначавани по пътя си. Ако Марго бе живяла на континента през всичките тези години, може би вече не изглежда като англичанка.
Но поведението на графинята подсказваше, че не го познава. Ако това бе Марго, със сигурност щеше да го разпознае, защото той не се бе променил много. Ако беше тя, не беше вероятно, че няма да покаже, че го е познала, па било то и с някое проклятие.
Но вместо това тя стоеше там с лека развеселена усмивка, оставяйки Рафи да я оглежда до безкрайност. Мълчанието се бе проточило твърде много и тъй като той бе поискал срещата, от него зависеше да предприеме следващия ход.
Той се въплъти отново в дука, на когото думите никога не липсват. Поклони се дълбоко и изрече:
— Моите извинения, графиньо. Бяха ми казали, че вие сте най-красивата шпионка в Европа, но независимо от това описанието съвсем не разкрива цялата истина.
Тя се разсмя с гръден топъл смях. Смехът на Марго.
— Говорите много красиво, ваша светлост. И аз съм чувала за вас.
— Нищо дискредитиращо, надявам се.
Рафи реши, че е време да пусне в действие прословутия си чар. Пристъпи към графинята, усмихна се и каза:
— Знаете защо съм тук, работата е сериозна. Да оставим формалностите. Бих предпочел да ме наричате с малкото ми име.
— А то е?
Ако това беше Марго и играеше роля, изпълняваше я дяволски добре. С напрегната усмивка той вдигна ръката й и я целуна.
— Рафаел Уитбърн. Приятелите обикновено ме наричат Рафи.
Тя издърпа ръката си, сякаш я беше ухапал.
— Как е възможно, един женкар не бива да бъде наричан с име на архангел.
При тези й думи съмненията на Рафи се изпариха.
— Господи, това наистина
Тя размаха лениво ветрилото.
— Коя е тази Марго, ваша светлост? Някое безцветно английско момиче, което прилича на мене?
Опровержението й предизвика у Рафи такъв силен гняв, какъвто от години насам не помнеше да е изпитвал. Дойде му наум само един сигурен начин да определи коя е жената пред него. С леко движение той скъси разстоянието помежду им, привлече я бързо към себе си и я целуна по подигравателната уста.
Това беше Марго, усещаше го с цялото си тяло. Не само по начина, по който тялото й се притисна към неговото, или по познатата мекота на устните, но и по неповторимия неуловим аромат, който можеше да бъде само нейният.
Дори без това доказателство би трябвало да се досети, защото никога не бе срещал жена, чийто допир да породи у него такова неудържимо желание. Пламналата в него страст го накара да забрави защо е в Париж, да забрави повода за тази прегръдка, да забрави всичко освен чудото в ръцете си.
Марго потръпна и за един упоителен момент се поддаде, тялото й се изви и устните й се разтвориха към неговите. Годините като че ли се бяха стопили. Марго беше жива и всичко в света беше наред за пръв път през тези дванадесет години…
Мигът свърши, преди да е започнал. Тя се опита да се освободи, но той я задържа здраво още за миг,
