Призрачното й отражение блестеше в тъмното стъкло.
— Чичо Уили беше като член на семейството. Учеше ме да играя на зарове и да мамя на карти. Татко би припаднал, ако разбереше.
Слаба усмивка прекоси лицето й и изчезна.
— Радвам се, че Уилис е в Англия, нямаше да понесе мисълта, костите му да пребивават за вечни времена във Франция. Щях да пренеса и неговото тяло, но благодарение на тебе вече не е нужно.
Тя се обърна да погледне Рафи, този път без враждебност.
— Защо го направи? Сигурно не е било лесно.
Наистина не беше, дори за богат млад мъж с ясна цел. Рафи бе дошъл във Франция с тайната надежда да намери Марго. Дори пред заплахата от нова война той не бе отложил заминаването си.
Тогава, точно когато свършваше Амиенският мир, вестта, че са били убити от някаква сган, бе достигнала Париж. Всеки разумен човек веднага би се върнал в Лондон, за да не бъде задържан по време на войната. Рафи, който не беше разумен, станеше ли дума за Марго, отпрати вместо това прислугата си у дома и сам тръгна през Франция, като с великолепния си френски минаваше за местен човек.
Намирането на гробовете му отне седмици. За да избегне опасността, той бе пренесъл оловните ковчези през Пиренеите и Испания, вместо да прекоси отново Франция.
Двата ковчега бяха погребани отново в семейното имение на Аштън в Лестършир. Със собствените си ръце Рафи бе посадил жълти нарциси на по-малкия гроб, защото бе срещнал Марго през пролетта и жълтите нарциси винаги му напомняха за нея. Не му се говореше за това. Постъпката му бе не само сълзливо-сантиментална, но дори смешна, защото сега ставаше ясно, че се е заблуждавал.
Той се запита къде ли е била Марго, когато той е бил в Гаскония. Може би ранена или арестувана в местния затвор? Ако я беше потърсил, щеше ли да я намери и да я доведе у дома? Това вече не беше важно, ето защо той просто каза:
— Не можех да направя нищо друго за тебе. Беше твърде късно за извинения.
След дълга пауза тя запита:
— Защо според тебе е трябвало да се извиняваш?
— Ами защото се отнесох много лошо към теб. — Той сви рамене. — Колкото повече време минаваше, толкова по-грозно ми изглеждаше поведението ми.
Маги си пое дъх бавно и дълбоко. Трябваше да допусне, че срещата няма да протече според плана. Рафи Уитбърн винаги успяваше да напипа слабите й места. Тази чувствителност бе уместна, когато бяха млади и се обичаха, но непоносима сега, когато любовта си бе отишла. Мразеше да си изпуска нервите пред него.
Когато се увери, че гласът й ще прозвучи хладнокръвно, тя го погледна право в очите и каза:
— Задължена съм ти.
В ума й се промъкна циничната мисъл дали пък няма да се опита да използва чувството й за признателност, за да я убеди да остане в Париж.
Но вместо това той отговори:
— Не си ми задължена. Предполагам, че го направих колкото за тебе, толкова и за себе си.
Мълчаливият му отказ я задължаваше така, както нищо друго на света. Тя каза примирено:
— Можеш да съобщиш на лорд Стратмор, че ще остана и ще продължа да работя, докато конференцията свърши и договорът бъде подписан. Това удовлетворява ли го?
Той мъдро се въздържа да покаже по какъвто и да било начин чувството си за триумф, отговаряйки:
— Много добре, особено щом става дума за нещо повече от обичайната информация. Лорд Стратмор има специална задача за тебе.
— О! — извъртя се Маги на стола си. — Какво иска Стратмор от мене?
— Чул е, че се готви заговор да бъде убит един от най-видните дейци на мирната конференция. Би искал да разузнаеш нещата, колкото може, по-бързо и по-обстойно.
Маги сви вежди, забравяйки личните си съображения.
— Само преди три седмици бе разкрит заговор за убийството на краля, на царя и на Уелингтън. Може ли слуховете да идват оттам?
— Не, Люсиен знаеше за тази афера, тя, изглежда, е нещо съвсем отделно. Но този нов заговор е опасен именно защото има сведения, че се мъти във висшите дипломатически кръгове на конференцията. Не само ще е по-трудно да бъде разкрит, но това означава и че заговорниците имат по-близък достъп до мишените си. — Рафи бръкна в джоба на дрехата си и извади оттам сгънат и запечатан лист хартия. — Люсиен изпраща това, за да си наясно какво е узнал.
Маги взе бележката, прочете я и я скри.
— Чел ли си какво пише вътре?
Той вдигна изненадано вежди.
— Разбира се, че не. Нали е изпратено до тебе.
— Никога няма да станеш шпионин.
Гласът на Рафи беше като от коприна, но за пръв път си позволи да издаде чувствата си.
— Така е наистина. Никога не бих могъл да съпернича на твоя талант да мамиш и предаваш.
Маги се изправи на стола си и пантофките й от шевро тропнаха по пода. Стаята запулсира от недоизказаното минало. За миг му се стори, че тя ще избухне, но годините сурова тренировка я накараха да остане спокойна, докато се опитваше да се овладее.
— Не, сигурна съм, че не би могъл — каза тя язвително. — Когато твоята орисница е размахала жезъла си над люлката на дука, е оставила като безценни дарове единствено твърдоглавието и самомнителността.
Погледите им се кръстосаха — двама сърдити хора, решени нищо да не отстъпват на другия. Рафи пръв се овладя, може би защото имаше нужда от нея повече, отколкото тя от него.
Когато отмина обидата, вдигайки рамене, той изрече:
— Без съмнение си права… никога не съм претендирал, че характерът ми е очарователен. За да се върнем към работата, мислиш ли, че Люсиен има основания да се безпокои? Основава се най-вече на догадки. — Дългите му пръсти се заиграха със столчето на чашата. — Люс наистина много го бива в гатанката. Ти си по-близо до нещата. Какво мислиш?
Зарадвана, че се отдалечава от тягостните чувства, които все напираха да излязат на повърхността, Маги отвърна:
— Нищо специално не съм чувала, но радикалите пазят учудващо мълчание. Това не им е присъщо, те все пак са млади мъже, решени да умрат за революционните идеали.
И продължи, заинтересувана от друго:
— Спомена малкото име на лорд Стратмор. Добре ли го познаваш?
— Много добре. Ти все ме закачаше, че съм бил от групата, известна като „падналите ангели“. Люсиен също беше в тази група. Понеже бях малко по-голям от приятелите си, завърших Оксфорд и отидох в Лондон една година преди тях. Люс и другите бяха още в университета, когато ти беше в Лондон за сезона.
През годините, когато бе работила за него, Маги се бе срещала всичко на всичко два пъти с лорд Стратмор, но той й бе направил силно впечатление. Стори й се чудно, че е близък приятел на Рафи. Светът наистина беше малък.
— Доколкото си спомням, вие четиримата се бяхте нарекли така заради някакво безбожно съчетание между ангелска външност и дяволски дела.
Искаше й се да разстрои Рафи, но той само леко се усмихна.
— И външността, и делата бяха преувеличени.
Ръката й стисна по-силно дръжката на ветрилото. Делата може би бяха преувеличени, но не и външността. На двадесет и една години Рафи беше блестящ; сега зрелостта бе придала сила на високата му фигура и характерност на лицето му, бе направила присъствието му по-авторитетно. Макар да си спомняше, че мургавата кожа бе наследство от бабата италианка, бе забравила колко силно контрастираха с нея светлите му сиви очи.
Искаше й се да е безчувствена към привлекателността му, но не беше. И по-лошо, тя вече не беше онова невинно момиче; беше жена и знаеше какво е страст. И копнеж…
