обещания.
На вратата се почука и влезе един куриер със съобщение. Варен му хвърли един поглед и се намръщи.
— Съжалявам, Кандовър, нямам време за повече бъбрене. Необходимо е да се заема с делата. Извинявам се за качеството на квартирата ви, но ако се настаните прекалено удобно, няма да бързате да платите откупа си и да си тръгнете. — Той погледна към стражите. — Моля, съпроводете нашия гост до тъмницата.
Рафи размишляваше трескаво, докато въоръжените мъже го изкарваха от библиотеката пред дулата на пушките си и го поведоха по коридора. Варен може и да беше луд, но никой не би отрекъл, че планът му е дяволски умен. Като се вземе предвид нестабилното политическо положение във Франция, един добре премерен удар наистина би могъл да издигне графа до върховете на властта. Тронът на Луи се крепеше върху пясъчна основа и хората щяха да приветстват един силен водач, който би могъл да обедини фракциите.
Изглеждаше също така много вероятно, когато делото бъде осъществено, останалата част от Европа да приеме какъвто и да било френски водач, който поне малко да бъде уважаван. Да, планът на Варен можеше да заработи доста добре и Франция би се озовала в ръцете на един нов Наполеон. Тази перспектива беше ужасна.
След като слязоха по няколко ръкава на витите каменни стълби, те стигнаха най-ниското равнище на замъка. Горните етажи бяха влажни и неприветливи, но килиите направо воняха на смърт и стародавно зло.
Накрая стигнаха до мрачно преддверие, в което имаше масивна, обкована с желязо, врата. Лавис взе халката за ключове от куката на стената и пъхна единствения тежък ключ в старата ключалка. Придружителят му държеше Рафи на прицел, докато Лавис се бореше със стария механизъм, който най- накрая поддаде.
Като отвори вратата само толкова, колкото да мине един човек, стражът каза с неприкрит сарказъм:
— Пожелавам ви приятен престой, ваша проклета светлост.
После силно блъсна Рафи в гърба и той влетя вътре с главата напред.
Още преди да докосне каменния под, Рафи разбра, че не е сам в килията.
20.
Рафи автоматично остана предпазливо приклекнал на земята, оглеждайки се наоколо. Килията приличаше на куб, чиито ръбове бяха по около дванадесетина фута, със стени от грубо одялани камъни. Единствената мебелировка беше кофа за естествените нужди в единия край и купчина слама с две одеяла.
Светлината проникваше вътре през тесни зарешетени прозорчета високо горе в стената. Макар килията да беше мрачна, светлината бе достатъчна на Рафи, за да познае русия мъж, прострян върху сламата.
Без да си направи труда да стане, Андерсън каза:
— Съжалявам, че са хванали и тебе, Кандовър. Какво става тук?
— Безредици, отвличания, заговори, както обикновено. — Рафи отупа мръсотията от панталоните си, стана и каза: — Варен е хванал графинята.
С потъмняло лице Андерсън се помъчи да седне и се намръщи от рязкото движение.
— Проклятие, точно от това се страхувах. Знаеш ли дали е добре?
— По всичко личи че да, поне така казва Варен.
Когато очите му посвикнаха с мрака, Рафи разбра, че другарят му по килия не изглежда никак добре, защото държи странно прегъната лявата си ръка в скута си, а лицето му е зле ожулено. Забравяйки ревността, той възкликна:
— Господи Боже, човече, какво са направили с тебе?
Андерсън се усмихна мрачно.
— Заради легендарната ми кръвожадност Варен изпрати четирима грубияни да ме поканят да дойда тук. Опитах се да им откажа, но те настояваха.
Нещо прещрака в паметта на Рафи.
— Сутринта, след като ти изчезна, намериха близо до жилището ти труповете на двама неидентифицирани французи. Ти имаш ли нещо общо с това?
Усмивката на Андерсън стана по-истинска.
—
Наблюдавайки крехката конструкция и почти женствено красивата външност на другаря си, Рафи разбра, че е бил жертва на още една заблуда. И каза, усмихвайки се с половин уста:
— Напомни ми да не влизам в спорове с тебе.
— Едва ли бих могъл сега да изляза насреща и на наперено врабче.
Андерсън беше изключително блед дори за човек, който по принцип има бяла кожа, затова Рафи отиде при него в другия край на килията и коленичи при него в сламата.
— Остави ме все пак да видя ръката ти.
Той подсвирна леко при вида на грозната подутина, която изцяло бе обхванала лявата ръка на Андерсън от лакътя надолу. Когато започна внимателно да преглежда раненото място, запита:
— Да не си ударил някого прекалено силно?
— Не, нищо ми нямаше, докато дойдох тук. Но Варен искаше да си бъбрим, а аз нямах настроение.
Потта, избила по лицето на Андерсън, показваше колко много му струва преднамерено нехайното държание. Колебливото възхищение на Рафи от неговия съперник непрестанно нарастваше.
— Струва ми се, че една от костите на китката е счупена, както и три пръста — каза той. — За щастие счупванията изглеждат чисти. Дай да ти помогна да си съблечеш палтото, за да те превържа. Ще ти стане малко по-добре.
Рафи съблече жилетката си и я накъса на ивици, после се зае да приложи познанията си по първа помощ, добити по ловните полета. И докато вършеше това, пред очите му изникваше разтърсващата картина на същата тази елегантна ръка, която гали Марго. Той замря за миг, борейки се с надигналата се ревност, и яростно се укори, че сега не е нито времето, нито мястото да си позволява подобни глезотии. Най-накрая успя криво-ляво да приключи с помощта си.
Заради собственото си самоуважение той се постара да действа възможно най-безболезнено. Но дори при това положение процедурата едва не прекърши стоическото търпение на младия мъж. Когато Рафи свърши с превръзката и направи удобен клуп за ранената ръка, Андерсън лежеше прострян в цял ръст на сламата, а косата му бе цялата овлажняла от пот. Рафи предположи, че болката го е накарала почти да припадне.
Когато накъсаното му дишане се успокои, Андерсън каза:
— Щом Варен така и така е пленил Маги, може би все пак трябваше да напиша проклетата бележка.
В отговор на въпросителния поглед на Рафи русият мъж поясни:
— Графът искаше от мене да напиша на Маги и да я примамя тук. Каза, че ще чупи кости, докато не се съглася. Не му споменах, че съм левичар, докато не ми счупи три пръста и така ме лиши от възможността да пиша с нормален почерк. Трябваше да се заеме с дясната ми ръка.
Рафи седна в сламата до краката на Андерсън и се улови, че се усмихва на мрачния му хумор.
— Иска ми се да бях видял лицето на Варен, когато си му го казал.
— Нямаше да ти хареса — той ми счупи китката от раздразнение — каза сухо Андерсън. — Но съм бил и в по-лоши затвори. Сламата е прясна, одеялата са чисти и понеже сме във Франция, поднасят прилично вино заедно с яденето. По това време температурата е поносима, макар че не бих презимувал тук.
