Рафи се опита да потисне тръпката, която го поби при това предположение. Варен сигурно нямаше да ги държи толкова дълго.
Рафи разказа на другаря си най-новото от разговорите с Фон Ференбах и Русе, спомена за смъртта на Льомерсие, без да се впуска в подробности, и повтори онова, което Варен бе споделил за своите мотиви.
След като зададе няколко въпроса, за да се ориентира, Андерсън въздъхна и за миг затвори очи.
— Няма що, провалих се. Чувствам се пълен глупак.
— Компанията от хора, които не разбраха какво става, е доста солидна — отвърна мрачно Рафи. — Всички сгрешихме.
Най-много от всички аз, помисли си той.
След това нямаше кой знае какво да си кажат. Двамата мъже седяха в постепенно помръкващата светлина, без да говорят. Макар че имаше много неща, за които Рафи би искал да пита Андерсън, никое от тях не му се стори уместно.
Докато часовете се нижеха един след друг, Рафи отсъди, че най-ужасното в тяхното пленничество явно ще бъде скуката. Килията беше твърде малка, за да си протегне човек краката, каменните стени бяха особено отблъскващи и ако трябваше да остане тук за неопределено време, сигурно щеше скоро да подлудее.
Завидя на спокойствието на Андерсън. Съсипан от болката, другият мъж заспа и спа през повечето време. Но дори когато беше буден, проявяваше такова философско спокойствие, на което Рафи едва ли щеше някога да бъде способен. Наистина Андерсън спомена, че и преди е бил в затвор; може би човек усъвършенства уменията си с практика.
На смрачаване им донесоха вечеря с обичайните предпазни мерки. Един от хората внесе подноса с храна, докато другият стоеше със заредена пушка, насочена към тях. Яденето се състоеше от доста прилично говеждо задушено с хляб и плодове, придружено от кана, която съдържаше около един галон червено вино. Освен калаените чинии и чаши единствените прибори бяха меките, лесно огъващи се, лъжици, които не можеха да послужат като ефикасно оръжие. Макар че по-късно подносът, чиниите и лъжиците бяха прибрани, позволиха на затворниците да си оставят каната с вино и съдовете за пиене.
За да се напие човек, не е необходимо кой знае колко, но и това беше достатъчно, за да му се развърже езикът. Двамата водеха несвързан разговор за това, какво ли планира Варен, когато Рафи се чу да пита:
— Защо Марго е такава?
След дълга пауза Андерсън каза:
— Защо не я запита?
Рафи се изсмя невесело.
— Не мислех, че ще иска да ми каже.
— Ако тя не иска, защо мислиш, че аз ще искам?
Рафи се поколеба, опитвайки се да измисли убедителен аргумент. Но вместо да отговори направо, каза:
— Знам, че нямам право да питам, но искам… поне се опитвам… да я разбера. Някога я познавах много добре, или поне мислех, че е така, а сега тя е загадка за мене.
След една още по-дълга пауза Андерсън каза с глас, в който се прокрадваше враждебност:
— Още когато Маги чу, че идваш в Париж, тя се промени, стана капризна и унила. Когато я срещнах, тя беше на деветнадесет години и знам много малко за предишния й живот. Както и да е, това, което знам, е, че някой се е опитал да я съсипе, а французите почти съвсем я довършиха. Ако ти си бил онзи, който го е направил, проклет да съм, ако ти кажа каквото и да било.
Сега тъмнината беше почти пълна и само един блед лунен лъч осветяваше килията. Лицето на Андерсън беше почти невидимо, черно в чернотата отдясно на Рафи. Болката от изминалите тринадесет години беше съвсем близка в тъмното. Рафи посегна наоколо си, търсейки каната, и наля и на двамата по малко вино.
— Тя никога ли не ти е казвала какво се случи?
— Не.
Гласът на Андерсън беше равен, но Рафи долови оттенъка на неволен интерес. Ако другият обичаше Марго, навярно също се интересуваше от миналото й.
В анонимността на тъмнината беше много лесно човек да предложи нещо, което никога не би му хрумнало на дневна светлина.
— Всеки от нас държи ключа към една част от миналото на Марго. Защо да не споделим това, което знаем?
Предусещайки възраженията, Рафи добави:
— Знам, че не е джентълменско, но ти се заклевам, че нямам намерение да й навредя.
Рафи почти чуваше как в душата на Андерсън се води борба. Накрая другият мъж каза тъжно:
— Баща ми винаги казваше, че нямам нищо джентълменско в себе си, и е бил прав. Но те предупреждавам, историята не е хубава.
Знаейки, че е негов ред да започне, Рафи каза:
— Марго Аштън дебютира през сезона 1802. Беше просто от почтено семейство, състоянието й беше пренебрежимо малко, всички смятаха, че не е класическа красавица… но тя можеше да има всеки достоен за женене мъж в Лондон.
Той спря, спомняйки си първия път, когато видя Марго, докато тя влизаше в балната зала. Един поглед, и Рафи се отдели от групата, с която говореше, и се насочи право към нея, разрязвайки тълпата така, както горещ нож реже масло.
Придружителката на Марго позна наследника на Кандовър и го представи, но Рафи не съзнаваше това. За него имаше значение само Марго. Отначало тя беше приятно поласкана от изражението на лицето му. После пепелявите и очи срещнаха неговите и се промениха, когато ехото от неговите собствени чувства пламна в нея. Поне така си бе помислил той навремето. Едва по-късно се усъмни, че нейната реакция е възникнала чак след като е разбрала кой е той. И каза на глас:
— Това беше като че ли истинска вълшебна приказка, любов от пръв поглед и други такива глупости. Полковник Аштън се съгласи да се сгодим официално едва след края на сезона, но нещата помежду ни бяха ясни. Никога не съм бил толкова щастлив, колкото през тази пролет. Тогава… — Той спря, не можеше да продължи.
— Не спирай точно сега, когато стигнахме до същността на въпроса, Кандовър — настоя Андерсън. — Какво стана с рая на младежката ти любов?
Рафи преглътна със стиснато гърло.
— Нещо съвсем просто. Бях излязъл една вечер с група приятели и един, който се беше напил достатъчно, за да започне да дрънка, разказа как… как Марго му се е отдала няколко дни преди това. В градината по време на един бал.
Той отпи глътка вино, за да разкваси пресъхналото си гърло.
— Като помисля сега, виждам колко лошо и прекалено реагирах тогава. Бях млад, идеалист и любовта съвсем ме беше извадила от релси. Вместо да приема действията й като любопитство или експеримент, или нещо от този род, аз се държах така, сякаш е извършила най-голямото престъпление след Юда, когато се скарах с нея на следващата сутрин. Щях да се радвам да я видя как се защитава, дори ако покажеше сянка от угризение, но тя не направи никакъв опит да го отрече. Просто ми хвърли пръстена в краката и излезе.
След още една глътка вино Рафи въздъхна тежко.
— Реших, че хората, които са ми казали, че тя си търси богат годеник, са прави и че просто съм й попречил. Но след няколко дни научих, че двамата с баща й са напуснали Англия и са заминали на пътешествие на континента. Не мисля, че това щеше да се случи, ако тя не беше толкова нещастна, колкото и аз, така че предполагам, би могъл да кажеш, че и двамата взаимно сме се направили нещастни.
Андерсън се размърда и сламата изшумоля под него.
— Да видя дали съм разбрал правилно. Ти я запита дали е имала нещо с онзи твой приятел, и тя не отрече?
