вино. — Тя е прекалено добра за мене.
— Не бих оспорвал мнението ти.
— Какво стана в годините след това, как Марго стана шпионка? Каза, че ще ми обясниш.
Сега, когато Рафи вече знаеше как са започнали нейните премеждия, можеше по-лесно да разбере неспокойната, понякога сприхава, жена, в която се бе превърнала тя, с нейната непреклонност и подозрителност, с изблиците на хумор и уязвимост. Но имаше още много неща, които той искаше —
— Достатъчно емоции в килията за тази вечер — каза Андерсън, увивайки се в едно от одеялата. — Ще ти разкажа останалата част от историята утре сутринта, дотогава може да ми е минало желанието да те сритам в зъбите.
И докато се заравяше в сламата, добави:
— Ако ще прекараш остатъка от нощта в самобичуване, бъди така добър да го правиш тихо.
Андерсън беше прав, за една вечер се каза достатъчно много. Рафи се уви в другото одеяло, за да се предпази от нарастващия студ, и си направи място в сламата.
За разлика от другаря си, той се съмняваше дали ще може да заспи.
21.
Предвид колко вино беше изпил предната вечер, Рафи се събуди на сутринта в доста добро състояние. Дори малко беше поспал. Когато Андерсън се събуди, Рафи вече беше възприел чутото вчера. Нямаше никакви изгледи Марго да му прости, но той се надяваше, че ще има възможност да я помоли за прошка заради това, че я бе отсъдил така престъпно погрешно. За него това беше извънредно важно.
Закуската се състоеше от пресен хляб, масло, конфитюр от ягоди и голямо количество горещо кафе. Докато Рафи мажеше конфитюра на филиите, отбеляза:
— Хранили са ме доста по-зле в почтени английски провинциални ханове.
— Жалко, че амбициите на Варен не са насочени към ресторантьорско дело вместо към диктаторството — отбеляза Андерсън.
Рафи погледна другаря си. Макар Андерсън да твърдеше, че ръката му е много по-добре, като че ли не казваше истината; лицето му беше зачервено, изглеждаше трескав. Отново през ума на Рафи прелетя мисълта, че го познава отнякъде. Колкото повече гледаше Андерсън, толкова по-познат му изглеждаше, но все не можеше да се сети.
Едва бяха привършили закуската, когато вратата изскърца и се отвори. Рафи очакваше да влезе прислужникът, който да вземе подноса, но влезе самият Варен, а зад него вървяха въоръжените с пушки стражи.
Без да се церемони, той подхвърли навъсено към Андерсън:
— Предполагам, Кандовър ви е обяснил какво се готвя да направя?
Андерсън надигна чашата с кафе и я пресуши до дъно, преди да отговори:
— Да. Чудя се къде сгреших.
— Добре. — Посягайки към вътрешността на черното си палто, Варен извади пистолет. Насочи го в средата на челото на Андерсън и каза:
— Не ми се ще да убия човек, който не знае защо умира. Макар да съжалявам, че е необходимо да го направя, не намерих никакви обстоятелства, при които ще мога да се възползвам от вас, а докато сте жив, вие сте опасен за мене. Жалко, че не можете да минете на моя страна, но дори сега да заявите, че ще го направите, няма да повярвам на обещанията ви.
И докато Рафи ги наблюдаваше, замръзнал от ужас, Варен прибави:
— Имате ли някаква последна молба или съобщение, Андерсън? Ако е така, побързайте. Днес денят ми ще бъде много напрегнат.
С побледняло лице Андерсън погледна към Рафи.
— Моля те… кажи на Маги, че я обичам.
В тишината, последвала думите му, звукът от щракането на ударника се разнесе като удар по наковалнята на съдбата.
Независимо от ранния час британското посолство кипеше в работна треска и Оливър Нортууд бе посрещнат с голямо облекчение от няколко свои колеги, които бяха работили цялата нощ. Макар че беше на легло, лорд Касълрий бълваше достатъчно писма, доклади, бележки и проектодоговори, за да държи изцяло заета дузина чиновници, а недостигът на работна ръка се отразяваше върху персонала.
Той чу няколко души да изразяват загриженост за Робърт Андерсън, който липсваше от няколко дни. Не беше никак изненадан; Нортууд много добре знаеше какво се е случило с него. Отдал се е на младежки занимания.
Малко преди осем часа Нортууд се извини и се промъкна в коридора, който минаваше точно под спалнята на Касълрий. След като се огледа нервно и установи, че коридорът е празен, той отключи вратата на килера и влезе, затваряйки я след себе си. Не беше мислил как ще се чувства със свещ в ръка в затворено място, натъпкано с барут, и докато правеше необходимите приготовления, ръцете му лепнеха от пот.
Най-напред си послужи с обикновената свещ, за да направи локва от разтопен восък на пода. После нагласи специалната свещ от твърд восък в разтопения восък на пода. Когато восъкът изстина и свещта бе солидно закрепена, той проби с нож за рязане на хартия една дупка в ъгъла на кутия с барут. Накрая извади малка торбичка с барут от джоба си и го посипа в тънка плътна ивица от кутията до свещта, като натрупа купчинка барут в основата на свещта.
Запали извънредно предпазливо восъчната свещ. После внимателно се измъкна от килера, като се увери, че няма течение, което преждевременно да доведе пламъка до барута.
Льо Серпан беше казал, че свещта ще изгори за около осем часа. Ако никой не усетеше мириса на горяща свещ в това рядко използвано отделение от посолството, взривът щеше да избухне около четири часа следобед. Дотогава Нортууд вече отдавна няма да бъде там.
Когато се озова на безопасно място на горния етаж, той извади кърпичка и изтри челото си. Беше си заслужил всеки проклет франк, който му платиха, че и повече. В последните дни мерките за сигурност в посолството бяха станали извънредно строга, британски войници пазеха всеки вход и проверяваха документите на външните хора. Като редовен служител, Нортууд минаваше лесно; Льо Серпан никога нямаше да се справи без него. Може би трябваше да поиска повече пари.
След като се върна в стаята за писане, Нортууд седна да преписва на чисто едно от несвършващите писма. Единственият друг човек освен него беше старшият помощник на име Мориър, който го погледна с изтощена усмивка.
— Радвам се, че те виждам, Нортууд. Сигурен ли си, че ще можеш да работиш? Изглеждаш малко блед.
Едва ли изглеждаше и наполовина толкова зле, колкото щеше да бъде Мориър след експлозията. Другият трябваше да присъства на заседанието следобед и щеше да бъде взривен, дребната риба умираше заедно с едрата. Нортууд с труд потисна мисълта; винаги беше харесвал Мориър и беше ужасно, че и той щеше да стане жертва на този сблъсък. Но нищо не можеше да се направи. С храбра усмивка той каза:
— Още не ми е добре, но мисля, че ще мога да се справя с някое и друго писмо. Знам колко са преуморени от работа колегите. Ужасно неподходящо време да се разболееш.
Мориър измърмори:
— Да, наистина — и се върна към своя документ.
Нортууд работи два часа, а тилът му пареше от мисълта за свещта, която гори долу близо до смъртоносната купчина барут. Извини се, когато усети, че не можеше повече да издържа, и лесно се представи за отпаднал. Мориър и другите чиновници, които бяха дошли по-късно, изразиха съчувствието си за неговото неразположение и му благодариха, че е положил такова усилие.
Когато си тръгваше, Оливър помисли, че от това дори на човек без никаква съвест може да му се догади, но погасна безпокойството си. Въпреки проявеното дружелюбие той знаеше, че другите членове на делегацията го презират, макар че бяха по-интелигентни от него. Бяха сгрешили; той щеше да има повече
