Чувал съм за знаменитите „паднали ангели“, фактически даже се запознах с лорд Майкъл Кениън, когато служеше на Полуострова, макар че той не ме познава с истинското ми име. Но това е друга история.
Той се надигна и седна.
— Завърших първата си година в Кеймбридж, когато влезе в сила Амиенският мирен договор, затова реших да си взема една година отпуска и да направя голямото си пътуване. Докато пътувах из Франция, стана ясно, че подновяването на войната е само въпрос на време. Когато намерих сведения, които можеше да представляват интерес за британското правителство, ги изпратих на Люсиен, защото знаех, че той има позиции в Уайтхол. Люсиен веднага дойде в Париж, каза ми, че работи за разузнаването и ме запита дали съм склонен да остана на континента като британски агент. — Андревил вдигна рамене. — Бях млад, и глупав, помислих, че това си е живо приключение, и ето ме.
Рафи каза, сякаш мислеше на глас:
— Защо, по дяволите, Люсиен не ми каза за тебе, преди да дойда в Париж?
— В тази работа на човек му става втора природа да не казва нищо повече от това, което е абсолютно необходимо. Люсиен те е изпратил тук да работиш с Маги и нямаше нужда да знаеш, че и аз съм агент.
На Рафи му трябваше известно време, за да преглътне това.
— Но Люсиен не познава Марго достатъчно добре, за да е сигурен, че е англичанка.
— Това е, защото я познава чрез мене, а аз му казах само, че е англичанка, нямаше нужда той да знае истинското й име и миналото й.
Рафи направи гримаса.
— Все си мисля, че нещата щяха да бъдат значително по-прости, ако нямаше толкова много тайнственост.
— В този случай това е вярно — лицето на Андерсън потъмня, — но е имало хора, които са умирали, защото имената им са били изтръгвани с мъчения от арестувани колеги.
Решавайки, че е време да се върне на темата, която му беше най-близка, Рафи каза:
— Ти щеше да ми разкажеш за живота на Марго през годините, след като сте се запознали.
— Ако наистина си сигурен, че искаш да знаеш. Това е трудно за слушане.
— Предполагам, че наистина е трудно за слушане, а сигурно е било дяволски ужасно за Марго да го преживее — каза Рафи с мрачен израз на лицето. — Но искам да знам всичко.
— Както искаш. — Андревил стана с мъка и се облегна на стената под прозореца. — Сигурно знаеш, че Маги, баща й и слугата му са били нападнати от банда бивши войници, които отивали към Париж?
— Да, това предизвика голям скандал в Англия. Но понеже никой не знаеше никакви подробности, сметнаха Марго за мъртва.
Андревил каза с равен глас:
— Маги, баща й и Уилис се хранели в някакъв провинциален хан, когато пристигнала около половин дузина бивши войници, вече пияни, и тормозели всеки срещнат. Полковник Аштън се опитал да оттегли тихо хората си, но някой познал, че акцентът му е английски, обвинили ги, че са шпиони, и войниците ги нападнали.
Наистина Аштън и слугата му се отбранявали, но нямало как да успеят срещу толкова много хора. Накрая полковникът прикрил дъщеря си с тялото си, надявайки се поне нейният живот да бъде спасен. — Бялата кожа на Андревил се изпъна по костите на лицето му. — Бащата на Маги умрял, прикривайки я с тялото си, Кандовър, а кръвта му изтичала от дузината рани от нож и куршуми.
— Господи Боже — прошепна Рафи.
Марго обожаваше баща си. Да го види да умира така… Мисълта го прониза. Да, Андревил го беше предупредил. Настръхнал при мисълта за това, което сигурно му предстоеше да чуе, той запита:
— А после?
— Какво, по дяволите, мислиш, че се е случило, Кандовър? — отговори Андревил с едва сдържан яд. — Момиче с външността на Маги в ръцете на банда пияни войници?
Рафи стана и се заразхожда из килията. И той като Андревил не можеше повече да седи на едно място при мисълта за подобно зверство. Спомни си с мъка за почти истеричното състояние на Марго на площад „Карусел“ и след това. Господи Боже, нищо чудно, че тя сънуваше кошмари за хищни ръце и озверели лица; нищо чудно, че имаше нужда да се увери, че не всички мъже са диваци.
Андревил отново заговори с извърнато лице.
— Тъй като имали на разположение хубаво момиче и изба, пълна с вино, не бързали да тръгнат, заседнали там и се забавлявали. Ден и половина след това били постоянно пияни и я изнасилвали, когато им скимнело.
Тогава се появих аз, пътувах преоблечен като гренадирски капитан. Когато ме видяха хората от селото, излезе кметът и ме помоли да накарам войниците да се махнат, преди да са унищожили цялото село.
Щях да откажа. Бях сам, а и само се преструвах на офицер. Но когато кметът каза, че при тях имало едно английско момиче… — Пръстите на дясната ръка на Андревил се притиснаха в стената зад него. — Трябваше да видя дали не мога да помогна. Така че влязох в хана, похвалих войниците за патриотизма им и за умението да залавят шпиони, скарах им се, че прекаляват с усърдието си и им внуших да тръгнат пак към Париж, защото императорът има нужда от тях.
Рафи си представи тази тънка, елегантна фигура, изправена пред бандата пияни войници, и разбра защо Марго се е влюбила в него. Лорд Робърт тогава е бил още почти момче.
— Как ги убеди да освободят Марго, вместо да я вземат със себе си?
— Само с личното си обаяние — каза Андревил още по-сурово. — Казах, че аз самият ще заведа английската шпионка в Париж, за да я разпитат. Конят и багажът й бяха в конюшнята, качих я на седлото й и двамата се измъкнахме от оня ад. Не след дълго разбрах какво момиче съм спасил. Беше полумъртва от това, което й бяха направили, с разкъсани дрехи, покрити с кръвта на баща й. Всяка друга жена щеше да полудее или да изпадне в безсъзнание. Но Маги… — Измъченото му лице се разведри. — Когато спрях конете на една миля по-надолу, за да й се представя и да я уверя, че е в безопасност, тя насочи пистолет срещу мене. Беше скрит в дисагите на коня й. Никога няма да забравя тази гледка, ръцете й трепереха, лицето й беше така издрано, че и собствената й майка не би я познала, беше преживяла такава гавра, каквато не бих пожелал и на самия Наполеон. Но не се беше пречупила.
След дълго мълчание той добави по-меко:
— Тя е най-силният човек, когото някога съм познавал.
Рафи осъзна, че се разхожда в своя край на килията, със стиснати юмруци и невиждащ поглед. Никога в живота си не бе изпитвал по-силно желание да остане сам, за да асимилира ужаса на това, което се бе случило на Марго.
Да види как убиват баща й пред очите й; да започне сексуалния си живот като жертва на банда грубияни… Как беше успяла да опази разума си? Но тя не само беше оцеляла, а се бе превърнала в изключителна жена. Мисълта за нейната сила и устойчивост го ободриха.
Над безпомощната болка, която усещаше заради нея, се издигаше смазващото съзнание за собствената му вина. Ако не беше оскърбил Марго така лошо, тя нямаше да попадне във Франция. Нищо чудно, че го беше обвинила, че е отговорен за смъртта на баща й. Това беше истина и нямаше никакъв начин да изкупи някога вината си за катастрофата, косвена причина.
Безумната енергия, бушуваща в него, бе непоносима. Рафи, образецът за цивилизован мъж, изгаряше от жажда да извърши физическо насилие — може би да убие нападателите на Марго с голи ръце.
Разчитайки безпогрешно изражението на Рафи, Андревил каза:
— Ако това ще те успокои, повечето от хората, които тогава се присъединиха към Великата армия, сигурно вече отдавна са мъртви. Можем да се надяваме, че всеки от тях е умрял бавно и мъчително.
— Да се надяваме — каза Рафи с подрезгавял глас. Представи си как един от тези безименни мъже бива жив одран от испанските партизани; как друг умира десет дни от гангрена с куршум в корема; как трети бавно замръзва до смърт в руските равнини.
Виденията не му помогнаха много.
Насили се да се отпусне мускул след мускул. Ако не го направеше, сигурно щеше да полудее.
Андревил се беше върнал в своя ъгъл, и отново лежеше в сламата. Емоциите, предизвикани от собствения му разказ, се бяха отпечатали на лицето му, под очите му се открояваха сини сенки. Тъй като и той обичаше Марго, сигурно му беше много мъчително да говори за това.
