22.
— Граф Дьо Варен ще иска да ме види — уверяваше Оливър Нортууд грохналия иконом на Шантьой.
Слугата, както изглежда, се усъмни, но въпреки това се обърна и закуцука навътре към дълбините на замъка. Понеже не искаше да даде време на графа да размишлява твърде много, Нортууд тихо го последва. Когато икономът влезе в библиотеката, за да съобщи на господаря си за посетителя, англичанинът също влезе вътре.
Графът седеше до бюрото си, засипано с купчини листове, на които имаше изрисувани фигури. Когато Нортууд влезе, той присви очи:
— Познаваме ли се, господине?
— Разбира се, че се познаваме, граф Льо Серпан. Или не бива да ви наричам така пред прислужниците ви? — каза високомерно Нортууд.
Възнамеряваше да накара да го приемат като ценен съдружник, а не като нископоставен чифт работна ръка, каквато беше представлявал в миналото.
Студенината на тъмния поглед на Варен потвърди самоличността му. След миг обаче той бавно се усмихна и освободи иконома.
— Няма нужда да се притеснявате заради прислужниците. Всеки човек в имението, от готвача до малката ми армия, е лично верен и всички се надяваме да доживеем по-добри дни за Франция. — Той махна с ръка към един стол. — Моля, седнете, господине. Виждам, че съм ви подценявал. Как разкрихте самоличността ми?
— Пръстенът ви с печата. Проследих герба.
И като реши, че е време да пусне в действие осигурителната си стратегия, Нортууд прибави:
— Впрочем оставил съм един запечатан плик с всичко, което знам, на човек, който ще го даде на властите, ако аз изчезна.
— Няма нужда от подобни предпазни мерки, точно както в скоро време няма да има нужда от потайност. — Той го изгледа остро. — Предполагам, сте
— Всичко се разви по плана. След около четири часа половината дипломати в Париж ще бъдат само спомен.
— Добре сте направили,
— Отчасти да, отчасти, за да се уверя, че няма да ме забравите във вашето въздигане до властта.
Нортууд се отпусна. Макар че, когато той влезе в стаята, в очите на Варен просветнаха заплашителни пламъчета, сегашният приветлив аристократ изглеждаше много по-миролюбив от маскирания Льо Серпан, какъвто беше преди.
Нортууд облиза жадно горната си устна.
— Надявах се да сте я докарали. Мога ли да я видя сега?
— Ако желаете. Както казах, добре се справихте, затова имате право да се насладите на наградата за вашите усилия. Последвайте ме.
Варен поведе госта си нагоре по стълбите по един прашен коридор и стигна до врата с излющена позлата. Извади един ключ от вътрешния си джоб и го даде на Нортууд.
— Уверете се, че сте заключили вратата. Тя е голяма хитруша и не искам да ми се залута на свобода някъде из замъка.
Пръстите на Нортууд стиснаха алчно ключа. Дълго беше чакал това.
— Наслаждавайте се, но не я повреждайте, господин Нортууд. Възнамерявам сам да я опитам, когато не съм толкова зает.
Кимвайки утвърдително, Нортууд пъхна ключа в ключалката и го превъртя.
Беше подлудяващо да чака цели два часа, докато госпожа Доде се събуди, но камериерката беше непреклонна в нежеланието да безпокои господарката си. Елен едва успяваше да сдържа нетърпението си. Освен че намери книгата, в която беше гербът с триглавата змия на семейство Д’Агюст, тя не можеше да направи нищо друго, освен да се притеснява. Жалко, че по-рано не бяха попитали за герба, но тогава той беше само една от многото възможности.
По едно време госпожа Доде се появи и прие посетителката си. Старата дама беше купчинка от черна дантела и крехки кости, но по лицето й все още се четеше сила и присъствие на духа.
— Какво мога да направя днес за вас, дете мое? С вас ли е вашата красива руса приятелка?
— Не, госпожо, тук съм точно защото се тревожа за нея — отвърна Елен. — Графиня Янош и още някои приятели изчезнаха и единственият ключ, който имам, е че може би е замесено семейството Д’Агюст. Можете ли да ми кажете нещо повече за това семейство?
Старата дама сви устни замислено.
— Няма кой знае какво да ви кажа, защото преките наследници измряха. В последните петдесетина години вече няма благородници Д’Агюст.
Разочарованието на Елен беше толкова силно, че го усещаше на езика си. Съвсем наслуки тя запита:
— Какво се е случило преди петдесет години?
— Да видим… — Госпожа Доде замърмори, прелиствайки страниците на паметта си. — Последният от Д’Агюст имаше дъщеря на име Полин. Тя се омъжи за граф Дьо Варен и името Д’Агюст изчезна. Полин е майката на сегашния граф. Странно момиче. В семейство Д’Агюст има лоша кръв.
— Варен! — възкликна Елен. След като поблагодари на госпожа Доде, тя изхвърча от апартамента и изскочи на улицата. Още не знаеше какво да направи, но поне знаеше кой е Льо Серпан.
Мишел Русе сви вежди над бележките, които си бе направил, след като посети дузина клубове и кафенета, където се събираха офицери бонапартисти да пият, да играят комар и да си припомнят славните дни на империята. Когато споменеше капитан Анри Льомерсие, получаваше в отговор празни погледи, възклицания на погнуса или кратко втренчено взиране, последвано от категорично отричане на каквото и да било познанство с този човек.
Липсата на информация не беше учудваща, тъй като в днешно време беше най-разумно да се пази тайна, но Русе бе забелязал нещо друго, и то доста обезпокоително. Във всяко кафене се дочуваха разговори за това, че вятърът започвал да духа в друга посока. Няколко пъти бе доловил да си шепнат за Льо Серпан, човек, който щял да поведе Франция пак към славата, която тя заслужава. Двама или трима души, които си спомняха войнишкото прозвище на Русе, със заобикалки запитаха дали генералът не е въпросният водач.
Русе бе отрекъл категорично да има подобна роля, но си заслужаваше да се помисли върху тези намеци. Макар че повечето офицери бяха като него, уморени и желаещи да дадат шанс на мира, имаше все още някои горещи глави, преживели най-истинското си щастие в дните на големите победи. Такива мъже отказваха да видят каква висока цена бе платила родината им, за да вкуси преходното щастие на „славата“.
Когато се опита да изпрати съобщение на дук Кандовър, новините, които донесе прислужникът му, бяха още по-обезпокоителни — дукът излязъл следобеда на предния ден и още не се бил върнал. Русе изруга под нос. Първо Робърт Андерсън, после графиня Янош, а сега Кандовър; развръзката явно бе доста близка.
Той се изправи нетърпеливо и реши да иде до кафене „Силв“, друго популярно бонапартистко свърталище. Още по-наложително ставаше да научи кой е наел Анри Льомерсие.
Маги седеше в разклатено кресло с облегалка за главата, опитвайки се да чете един скучен френски роман, а Рекс се бе прострял на пода в краката й. Лежеше по гръб, извит настрана като запетая, а
